Прочетох доста мнения по темата и искам да ви кажа, че никое не се доближава до заглавието или поне ключовата дума на началната тема, а именно "истинска любов". В истинската любов, няма как да забравиш някого за 2 или 3 дни, това са смешни забивки, но н е и любов. Аз обичах и обичам някого от 4 години и от 2 и половина се старая да го забравя, но това е невъзможно. Нека ви обясня някои неща з аистинската любов. С времето, когато връзката е обречена и вече приемеш факта, че си изгубил любовта на живота си, мирогледа се променя. Някак си смаото чувство за любов, за влюбване се изпарява и почваш да си живееш живота, отдавайки се на всекидневните си грижи, НО... всеки път щом го срещнеш, всеки път щом го сънуваш, всеки път щом със сегашната ти любов се скарате или нещо не ти хареса мислите те връщат назад- там където не си бил най- щастлив, не си получавал най- добро поведение, внимание и обич, но там където сърцето ти е обичало най- истински, най- силно и безкрайно. Това стана и с мен. От почти година срещнах друг мъж, към който изпитвам силни чувства след голямата ми любов ( след която 2 години и малко бях сама, напълно сама). Със сегашното момче получих отношение, което преди не бях получавала, заобичах го дори, и наистина за 1 път се почувствах щастлива от гледна точка на това, че хем съм с някой когото обичам, хем поведението му е красиво. Но всяка връзка си има своите плюсове и минуси. С това момче също си имаше проблеми, много пъти си казвахме край и знаете ли какво, всеки път в който се убеждавах аз самата че трябва да приключа с него, се връщах към голямата си любов. Това е някак сякъш си щастлив, но не напълно.Когато бях със сегашното момче не мислих за голямата ми любов, но всеки път щом нещо изникваше аз се сещах за него. Както и да е, отношенията ми със сегашното момче приключиха, мъчно ми е, но имам чувството, че ми е по- мъчно за предишния. А знаете ли кое е най- объркващото? Това, че с всяка връзка човек израства и научава много нови неща, пораствайки аз самата виждайки поведения и осъзнавайки как истинската ми любов не ме заслужава аз самата не искам да съм с него, дори да съм с него никога няма да съм спокойна, никога няма да му вярвам, просто в изгубена кауза за мен самата, но в същото време една голяма част от мен има нужда от него и не мога да си представя живота без него, Годините си минават влюбих се не е като да не съм след него, но тук мита за " клин- клин избива" някак се разбива. Да вярно е, помага, но не и в случая когато си изгубил истинската си любов. И честно да кажа научих се да живея без него, но не съм спирала да се чувствам така сякаш преди 2 години и половина изгубих надеждата за прекрасното ми бъдеще. Чувствам че никога няма да съм с този който обичам, защото дори аз смаата не бих си го позволила и не знам какво ше правя. Чувството предполагам е образно казано от типа: да родиш дете на много млада възраст да го оставиш за осиновяване след години да си създадеш семейство да имаш деца, да си щастлив, но и ден да не минава в който да не обичаш оново детенце което си родил и да не ти се къса сърцето по неговата липса. На 23 год. съм повечето хора казват, че живота е пред мен и това е простонесполучлива любов, всеки имал такава. Но не е така, защото никой на 23 год, не разсъждава така не е изживявал такива неща и не се чуди дали някога ще забрави онзи, към когото сърцето те води. Това е приятели, може да се примириш, може сам да се отблъскваш, може съдбата да не иска да си с голямата си любов, но се чудя- защо тогава той е голямата любов? И какво следва...