Шумът от отронващите се листа предвещаваше нещо.Усилваше се, след секунди се сливаше с тъмнината като бавна песен, но някак недовършена, носеща тъга.Дървото тихо скърбеше, поклащаше уморено клоните си, следейки бавния полет на поредното падащо листо.Стоях близо до прозореца, притаила дъх и наблюдавах старото дърво.То сякаш се боеше от прииждащия вятър, усещаше че той ще му отнеме всичко.

Аз се страхувах от същото,а именно че някой или нещо ще ми отнеме това от което се нуждая.

-Дървото без листа дърво ли ще е ? .. И аз без любов щастливва ли ще съм?! - това ме вълнуваше в този късен час.Тези въпроси се преплитаха, сблъскваха се, натъжаваха ме.Погледът ми сега бе така умислен.Следях внимателно безмилостния вятър,който пронизваше безащитното дърво и отнемаше едно по едно малките му тъжни листа..Виждах съдбата си и знаех че той ще ми отнеме всичко...Беше просто въпрос на време..