Тъмнината ме поглъща, не остава и следа... споменът при мен се връща, споменът за любовта. Ръце протягам, но улавям самота, коварно скрита в бледа тъмнина.. Усещам полъх на тъга, очи отварям и потъвам, зли сенки движат се едва.. запълват тази празнота. Студено, изстинало лице, лишено от любов и радост отражение на бедното сърце, скрито в огрмона пропаст. Това лице така унило се слива с тази мрачна тъмнина, опитвайки се да намери къде се крие любовта. Но в стаята се спуска невидима мъгла попива всичко... нахлува светлина, за миг сърцето ми умира потича ледена сълза... разбирайки, че любовта не съществува разбирайки, че всичко е лъжа. -- “ това много си го обичам.. имам и още но стига толкова за сега.