ГЕРОИТЕ НА „ИЛИАДА" - ЕПИЧЕСКИ ГЕРОИ

В центъра на изображението в поемите на Омир стои човекът. Събитията се пречупват през съдбата на индивида. В митологичен култ са издигнати героите — олицетворение на народната сила. За да ги отличи от множеството и да покаже ритуалната почит към тях, Омир използва думата херос (герой), Херосът е човек с огромни заслуги към колектива в едно отминало време. Неговото могъщество, в сравнение с новия човек, внушава идеята за минало-идеал, по-щастливо от настоящето.
Героичните образи в епоса са активните носители на епическото действие. Те възникват на широка народна основа. Въплъщават народния идеал за прекрасното, затова са типизирани образи, съответстващи на представите на времето, в което са създадени.
Епическият герой е водеща фигура в обществото. Неговата съдба е немислима извън колектива. Личните му интереси се сливат с общите. Това е принципно положение в епоса, израз на т, нар. „геройска етика44. Героите проявяват самодисциплина, подчинявайки се на установения в обществото ред. Пример за това е поведението на Ахил в I песен, на Терсит в края на II песен, на Хектор в VI песен (би могъл да остане в Троя, но знае, че мястото му е при войската), на Патрокъл в XVII песен (по свое желание се връща в боя, за да е полезен на гърците) и т. а. Причината да се поставя колективният пад личния интерес е, че разслоението все още не е обхванало родовия колектив. Понякога личните интереси не съвпадат с колективните, но това не води до конфликт между личност и общество. В тези случаи героите имат своя мотив за по-различно поведение и събитията винаги се развиват така, че да се достигне отново до единство на интересите. Колективът не осъжда героя, а мъдро изчаква неговото приобщаване. В I песен частично разминаване с обществените интереси имат и Ахил, и Агамемнон. Всеки от тях има достатъчно мотиви да смята позицията си за правилна. Мъдрецът Нестор, изразител на общественото мнение, се опитва да внесе хармония в отношенията им, като ги сравнява с герои от идеализираното минало. Двамата не се помиряват, но и не прекъсват окончателно отношенията си. Запазват по свой начин връзката си с колектива, а тя е косвена връзка помежду им: Агамемнон изпълнява волята на Аполон, Ахил се оттегля от боевете, но не отплава за родината си. С това като че е направена първата стъпка към помирението. Ахил продължава да следи с вълнение военните действия и като вижда неуспехите на ахейците, подтиква Патрокъл да се притече на помощ. Същите причини — поражението и грижата за войската, карат Агамемнон да забрави честолюбието си и пръв да моли Ахил да се върне. Господството на колективното начало се утвърждава отново, но без то да възпрепятства развитието на индивидуалността на героите.
Епическите герои се стремят към славата. Тя е техният основен житейски стимул. Блазни ги мисълта да бъдат почитани и след смъртта, затова с цялото си същество се хвърлят в битките и преследват победата. Ахил може да живее дълго и скромно, но избира славния, макар и кратък живот. Изборът му е въпрос на достойнство. Нищо не му причинява страдание, освен накърнената геройска чест. Определената след битката награда е израз на оценката на колектива за проявено мъжество и храброст, признание за героизъм. Затова като взима наградата на Ахил, Агамемнон не толкова го ощетява имуществено, а посяга на славата му, т. е. нанася му най-голямата обида. В същата ситуация е поставен Агамемнон от бог Аполон, но'бързо намира компенсация, като отнема дара на Ахил. От това обаче не печели авторитет, защото налага волята си върху герой, който по силата на обществения ред е длъжен да му се подчини. Славата е единственият егоистичен стремеж на епическите герои. Чрез нея те се докосват до бъдещето и до отвъдното, в един по-далечен план. Чувствителни към нея са и боговете. Ето защо не само заемат някаква позиция спрямо войната, но и лично участват във военните действия.
Героите на класическия героически епос са изцяло потопени в своето време. За тях войната не е изключително събитие. В трудните условия на военния бит се изявяват високите нравствени добродетели на героя; чувство за справедливост, воински дълг, отговорност пред колектива, храброст, благородство, другарство. Много от тях имат измерения, далечни от представите на нашето време. Например справедливостта. Един от нейните изрази е подялбата на плячката. Според древния човек в спора за плячка няма нищо отрицателно, тя е мерило на почитта към героя.
Общовалидно за всички епически герои е чувството за воинска чест. Тя задължава Ахил и Одисеи да изпълнят клетвата си и да се включат във войната. На своята воинска чест държи и троянският първенец Хектор. Тя не му позволява да изостави войската си и да спаси живота си, като се скрие зад стените на Троя (VI, XXII песен).
Епическите герои са носители на осъзнато чувство за дълг към колектива. То се изразява в грижа за живота на войската, в чувството, че истинският водач е винаги начело. Дългът към родината е най-важното нещо за Хектор. Той го осъзнава като висше задължение, което трябва да изпълни дори с цената на живота си.
Героите са готови на саможертва. Приeмaт смъртта като част от славата. Не са безразлични към нея, изпитват напълно човешки страх, но осъзнават неизбежността й и я посрещат с достойнство.
Ахил убива Хектор, после съчувства на баща му; Ага-мсмнон е крайно себелгобив, но се моли на Ахил; Хектор е изключително храбър, но изпитва страх пред Ахил.„ Много са епизодите в „Илиада", в които героите изцяло се подчиняват на завладелите ги чувства, а те в различните моменти могат да бъдат съвсем противоположни. Според Омир крайните чувства също са белег за геройство и не намаляват величието на носителите си.. .
Всички дела са еднакво важни за героите на „Илиада". Те не различават важни и второстепенни дейности. Върху щита на Ахил е изобразен цар, който надзирава работниците на полето, Ахил и Патрокъл сами приготвят храна за ахейските пратеници, жените от царската фамилия на Троя се трудят наравно със слугините си. Човекът живее просто, в хармония със света около себе си, и това се дължи на родовата организация на обществото, нераз-личаваща материално-практическата от духовната дейност. ,--.- -
Любовта на епическите герои е преди всичко силно чувство на привързаност. По своята сила то може да се сравнява само със стремежа към слава. Агамемнон и Ахил са така силно привързани към робините си, както Хектор към своето семейство. Силно емоционално е чувството на Ахил към Патрокъл, както и на Приам към Хектор. Особеното в изживяването е, че може да тласне героите към неподозирани крайности: привързаността на троян-ци към Елена ги води до гибелна война, а у Ахил бликва зверска жестокост. Чувствата винаги имат външен, съвсем физически начин на изразяване (антипсихологизъм) — напр. плач, усмивка, поглед, дума, жест.
Високата нравственост на епическия герой се съчетава с изключителна физическа сила и красота, напомняща боговете. Това съчетание изразява идеала на древните гърци за хармонична личност и символизира могъществото на героите в обществото.
Индивидуализацията на образите Омир постига, като „претьлкува традиционните средства за характеризиране, като преплитатипическите качества***, отнасящи Се най-общо до епическия герой. Първото художествено средство за постигане на индивидуализация на образа са постоянните епитети, отнасящи се само до един от героите, Ахил е „бързоног", „божествен", „богоравен"; Одисеи е „хитроумен"; Хектор — „мъжеубиец", „шлемовеец" и т. н. Освен това героите притежават типични качества в различна степен. Ахил е силен, но не изглежда страшен като АЯКС, Агамемнон се гневи като Ахил, но емоциите му не са така стихийни. Индивидуализацията се задълбочава от сравненията^ характеризиращи героите по различен начин, Хектор е „като лют змей в планините" (XXII, 93), „както орел, нависоко литнал на воля" (XXII, 308— 309), а оръжието на Ахил е „подобно на блясък от разгорели огньове или от изгряващо слънце1' (XXII, 134—135), или като звездата Вечерница (XXII, 317—319).
Образите се открояват един от друг и чрез изобразяването им в различни състояния, В VI песен виждаме любящия баща и съпруг Хектор, а в XXII песен — воина Хектор.
Героите на Омировия епос са рожби на своето време. При тях индивидуалното се отделя от типичното, но не като психологическа характеристика, а външно, като единство на духовно и физическо. Това дава основание да се смята, че Омир има стихийно-реалистическо отношение към човешката природа.