Спешно ми трябва помощ

[d0n1to]

Добър ден/вечер.По литература ми дадоха да напиша теза на тема:Образът на страданието представен в първата поетическа картина на "Зимни Вечери"
Ето върху тази част имам да пиша:
***
Върва край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

В стъклата с десница незрима,
под ледения дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Но ето къщурка позната;
в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.

Завърнал се вкъщи-безхлебен,
пиян пак-бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка безкрай.

Завесата мръсна,продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скъб и невола
жена проридава едва.
***
Трябва ми за понеделник.Моля ви помогнете
вече предадох 1 теза и тя беше оценена с 3+.
Госпожата е добра и ми даде 2ри шанс но аз нямам никакви идеи
и за това се обръщам към вас.
Благодаря все пак

[chocolatee]

сядай и пиши
всеки има различен стил !
а и не мисля, че някой ще ти го напише

[d0n1to]

Ае де моля ви помогнете като ученик на ученик ако мога сас нещо да хелп ще ви помогна стига да е по си лите ми.Но ми трябва до вечерта защото утре имама 1ви час.Ако някй откликне ще сам му много признателен.Благодаря все пак

[aloveyou]

Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хо¬рата в покрайнините на големия град. В те¬зи предградия властват отчаянието, мъка¬та, бедността и мизерията. Изгубени са ра¬достните емоции в живота. Стра¬данието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „чер¬на гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, из¬пълнена с болка. Животът не функ¬ционира в своята цялост и жизне¬на пълнота. Хората наподобяват си¬ви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е нав¬сякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още све¬ти в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незна¬ен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!
Смирненски е описал човешко¬то страдание в пет картини. Те да¬ват пълна представа за живота и човешкото страдание.
Първата картина е израз на се¬мейна тъга и нещастие. Бащата, за¬върнал се отново „ безхлебен” и „пи¬ян”, търси причината за своя неуспех. Жи¬тейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват са¬мо „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрай¬на печал е нарисувал Смирненски пред читателя.
Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на цига¬ните ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и вина¬ги ще е скръбна. Присъствието на тези „чер¬ни ковачи” в художественото пространст¬во на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.
Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразие¬то. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не ус¬пява да различи точно определен човек. Са¬мо за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безна¬деждност се отделят слепият старец и на¬товареното дете, приели съдбата си, няма¬щи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят" бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те зави¬наги ще останат там.
Четвъртата картина „разказва” за изгубе¬ното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.
Последната картина на страданието ри¬сува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светли¬на, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.
Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лиричес¬ки изразена чрез интимното обръ¬щение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш ид¬ват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хо¬рата не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът на¬дежда в техния живот. Малък, раз¬бира се, но забележим.
Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те оп¬ределят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:
А бликат сне¬жинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,
символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъде¬щето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притис¬ка душите. Хората губят бъдещето си.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човеш¬ката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.




ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“

Когато през 1923 г. Смирненски пише „Как ще си умра млад и зелен“ и не изневерява на самоироничните си нагласи, той създава и своята предсмъртна поетическа изповед - „Зимни вечери“. Не е случайно, че и Смирненски, подобно на всички български поети, загинали млади, убити или самоубили се, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Точно през тези години зачестяват и срещите му с Дявола - „На гости у Дявола“, „Приказка за стълбата“. Но докато тези творби носят печата на ироничното (или самоироничното) и дори на сатиричното, то чрез „Зимни вечери“ авторът окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия и я замества с предсмъртни просветления и горестни призиви бълнувания.

Неразпознаваемо е в „Зимни вечери“ „слънчевото дете“ на българската поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж - блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с жаждата за живот, с екзалтираните пориви на младостта - да руши света и да създава нов. Чрез „Зимни вечери“ се осъществяват прелом в чувствата, преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. И ако в първите стихотворения на Смирненски се говори метафорично за утро („утрото на светла ера“, където според Н. Георгиев - въпреки че никъде в стихотворението не е споменато времето на деня, тази метафора създава усещането за утро, семантично свързващо се с промяна на епохите, с изтръгването от мрака, със светло усещане на наближаващата пролет), то в „Зимни вечери“ господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които асоциативно се свързват с полъха на смъртта. Точно тя, обсебила мислите на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни топоси - гробница, сгради призраци, описани още във въвеждащата картина. Тук не градът е гробница, а по-скоро гробницата е град, в който сградите гледат „зловещо“, тополата е призрак, а снегът „хрупка с вопъл зъл и глух“.

Градът е своеобразна пирамида гробница, където заедно с мумифицираните мъртви са пренесени предмети и белези на заобикалящата ни действителност в земния живот. За лирическия субект на Смирненски тези белези са типично урбанистични, те го преследват дори в отвъдното. Героят, макар и безтелесен, търси, но не намира покой.

Пространствената разделеност на света вътре и вън е пряко назована - вътре са всички неземни и „задгробни“ същества, „мъгляви силуети“, а външният свят постепенно се обезлюдява. В съзнанието на лирическия субект непрекъснато се редуват картини, които са рефлексия на авторовата съдба и на приближаващата смърт. Погребалната картина се изгражда чрез наслагване на метафорични образи като „неземни цветя“, сълзи, свещи. Цветовото и звуковото онагледяване се постигат чрез представяне нюансите на жълто и синьо-сиво, както и чрез „звънването“ на „песни на скрита тъга“. Все пак лирическият Аз не е изолиран, той има правото да излиза от затвореното пространство на града гробница, в която се намира, като това действие е повторяемо:

Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?

Вечерта се е превърнала в нощ, а часовникът отбелязва полунощ - часът на задгробните същества. Лирическият герой излиза навън и там вижда отново смърт - „в ковчега моминско лице“; деца, преждевременно загубили детското у себе си.

Цикълът „Зимни вечери“ е съвършено различно и самостоятелно явление в творчеството на Хр. Смирненски. Ако за Яворов „Нощ“ е стихотворение на поетическия прелом, който пренасочва визията за света „отвън“ „навътре“, то при Смирненски промяната на лирическите нагласи се осъществява чрез „Зимни вечери“. Ключов момент и за двете произведения е усещането за дебнеща трагедия, за безсилие срещу безвъзвратното. И ако лирическия герой от „Нощ“ навън го дебнат „хаос и тревога“, то за Аза от „Зимни вечери“ светът е „хаос намръщен“. Картините, които разкриват двете произведения, са сходни:
... оголени стени; неясно по стените голи;
прозорец мъглив; мътни стъкла;
С мъгли страхотни-задушливи; ледно тегне и души мъглата;
зловеща песен; злорадствени песни;
- а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
подземни писъци; - разкъсващ, зловещ -
през стъклата процежда се
плач на жена;
едвам се мярна зрак - звездица
и пак зад облаци изчезна; и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди;
Скреж нашарил прозорци. В стъклата с десница незрима
под ледения дъх на нощта
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
"Нощ" - П. К. Яворов „Зимни вечери“- Хр. Смирненски

Както при Яворов нощта и денят са противопоставени като две несъединими противоположности, като две различни начала на света и живота, така при Смирненски утрото се стопява пред поглъщащата сила на вечерта. И ако при Яворов мракът на нощта е предчувствие за слепота, то при Смирненски вечерта е предчувствие за края на един „млад и зелен живот“. Пулсациите на съня кошмар, внезапните пробуждания и новите потъвания в света на бълнуването стоят в центъра на двете творби:
Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад - о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея... и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина... Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на живота сивата мъгла.
„Нощ“ - П. К. Яворов „Зимни вечери“ - Хр. Смирненски

Независимо от всички социални и екзистенциални катаклизми и душевни терзания чувството за дълг у лирическите герои на Яворов и Смирненски остава. В среднощните бълнувания в Яворовата „Нощ“ не се променят майката, родината и любимата: те са адресатът на Аза; братята у Смирненски са бедни пленници, като именно чувството за дълг обяснява присъствието на образи със социални измерения.

Цикълът „Зимни вечери“ не може насилствено да се „приземява“ - това не е градът от урбанистичната лирика на Смирненски. Това е градът призрак, градът гробница, градът сън - отвъден град, обитаван от сенки и силуети. Лирическият Аз като в кошмар броди из неземни и земни топоси, наднича през мъгливи прозорци. Това е градът затворено пространство, в който липсват признаците на богатство и разкош, толкова характерни за стихотворенията на Смирненски до този момент. Лирическият субект не е загубен, не се нуждае от помощ, той разглежда този град и света отвън с ясната мисъл, че принадлежи на него, а всичко останало е хаос и тревога, цялата му движеща енергия се стопява както снежинките в калта. Животът е преходен, а човекът изчезва подобно на „неземни сребристи цветя“ от скреж, които се стопяват при допира на пламъка.

Далеч преди да е настъпил последният му час, Смирненски чрез „Зимни вечери“ погребва себе си и света, представяйки този град на „мъртви души“, към който принадлежи самият той; където дори за децата детското е безвъзвратно загубено под тежестта на битието.




Ето ти инфо за зимни вечери..Седни и пиши..А и потърси в нета..Бих търсила,ама сега ме мързи