Неизречено за майката? Вероятно винаги ще има такова… Но шансът тя да разбере колко несправедливост и неразбиране чувствам, е много по-голям от това да и покажа колко съм и благодарна. Колко, въпреки че ограничават чувствата ми и понякога ме обвиняват несправедливо, аз ги обичам. Защото това, което са ми дали, е непреходно и постоянно ще ме води по пътя ми. Сигурността и загрижеността в дома ми не могат да се пренебрегнат. Благодарение на майка си аз ще опозная живота и може би ще реша, че си струва да го подаря и аз .
Днес сме си казали с майка ми реплики за около пет минути. Рядко говорим на задълбочени теми, предимно защото, ако и споделя чувствата си за живота, може да я уплаша или стресна, може да осъзнае, че пораствам и неизбежните други фактори в живота започват да пречат на детската ми безгрижност, на желанието да се отдам единствено на образование. Скоро водихме подобен разговор и аз останах неразбрана, почувствах се като поредния провален тийнейджър, който не е оправдал очакванията на родителите си.
Сега бих искала да знае, че домът , който са изградили с баща ми, е моята крепост, в която са вплетени спомени и чувства, приятна атмосфера и загриженост. Това , че ми е тъжно за други хора, с които нямам възможност да съм, не значи, че те не са ми дали всичко необходимо, не значи , че се правя на бунтар. Но някои повели на съдбата не могат да се избегнат, а други е престъпление да се опитваш да игнорираш. Знам , че съществуването ми е привилегия, която ти ми даде, мамо.Знам , че без семейството си съм нищо. Затова преглъщам всичко и продължавам напред. Съжалявам.
Да си мрънкащо дете като мен сред свят толкова дружелюбен и грижовен, когато се изисква толкова малко от теб и ти все искаш още, е направо подсъдимо. Толкова ли е важно това, което нямам, толкова ли са илюзорно идеализирани липсващите моменти, за които жадувам, че да не мога да спра за момент и да кажа на майка си колко я обичам и колко съжалявам, че собственото ми благосъстояние е никога напълно постижимо, че никога не мога да изкажа колко оценявам живота си, макар и често да ми се струва безсмислен. Еднообразните дни и пропилените шансове, тъгата и болката… не правят ли те хубавите мигове, които изживявам , благодарение на майка си, още по-ценни. Макар и да свършват, какво повече искам от живота, за който хиляди деца биха мечтали. Съжалявам за това, че никога няма да съм напълно щастлива. И следващия път, когато тоновете заглъхнат и аз изляза с вирната глава и физиономия на многострадална Геновева от стаята, майка ми трябва да знае, че след една минута ще плача на рамото и и ще и се извинявам. А тя ще ми прости.Винаги. Това, което ми е дала, никога няма да мога да и върна. Неразбирането , което проявявам към нейните мотиви, аз ще осъждам и у моето дете. Едно е сигурно обаче … каквото и да прави майка ти “срещу” теб , тя е направила десет пъти повече “за” теб. Така че остава да пием една студена вода и да продължим напред. Та всяко едно вдишване от моя страна е благодарение на нея, всеки видян залез, всяка усмивка и откъснато цвете, всичките чувства и цялото съвършенство на живота. Страданието единствено ни позволява да оценим това, което имаме. И ако го изгубим, да знаем, че нашият шанс е свършил, но великата Природа ще се погрижи друг да го получи.
Животът ми е дар от Бога и от майка ми. Хубав и грозен, щастлив и тъжен, аз ще го живея, заради хората, които ме обичат. И когато Бог реши да си го вземе, за да го дари на друг, ще се примиря и с радост ще го дам. Защото друг човек някъде там из далечния свят ще получи възможността да каже “Обичам те” , да проплаче на рамото на своята майка , да изпита хубавите и лошите моменти на живота и може би да го оцени по-добре от мен.