Цитирай Първоначално написано от Lucyy
Е не, това вече не е по действителен случай ;D

Неизвестното
Имаше нещо, което дори момичето не знаеше за себе си. Тя не беше обикновена и толкова слаба за колкото се мислеше.
Винаги носеше един медальон на вратът си. Не го сваляше почти никога. Бижуто имаше формата на змия и беше необикновено ценно за нея. Имаше го от първият ден на раждането си. Преди това беше притежание на майка и, и на баба и. И двете на младини прекарали лека форма на шизофрения, но отшумяла, тъй като и двете намерили щастието и душевното им състояние се изравнило с физическото.
***
-Бабо, от къде имам този медальон? – беше попитала тя веднъж старата си баба. Жената се зачудила в началото, дали да и разкаже за годините на младостта си и да изясни защо не трябва да сваля за дълго бижуто си.
-Ще ти разкажа една история.. – започна неуверена старицата и стана от стола в кухнята, където беше седнала. Тя отиде до другата стая и се зарови в едно чекмедже. От дъното му извади стара и накъсана страница от вестник. На хартията с големи букви беше изписано “УБИЕЦЪТ НА МОМИЧЕТО ТАКА И НЕ БИВА НАМЕРЕН!!”
-Едно време скъпа, когато бях млада – подхвана жената – страдах от една болест, тази от която страдаш и ти сега.
Момичето се стъписа.. От къде можеше да знае баба и за пристъпите? Беше извънредно изненадана.
-Моята майка, още като бях дете ми даде този медальон и ми каза да не го свалям от врата си, докато не се почувствам сигурна. Докато бях дете не разбрах какво е имала пред вид. – старицата спря за малко, за да поеме дъх и да събере мислите си, после продължи. – По онова време имах проблеми, нямах приятели, имах само много врагове. Един ден се срещнах с.. момичето което ми навреди най-много през живота ми. Няма значение как! – каза тя, защото момичето понечи да я попита. – Бяхме двете, сами, бяхме полудели от злоба една към друга.
В този ден се сбихме и при всичките дърпаници тя скъса верижката на медальона с който си сега. След като го направи изгубих съзнание, или поне нямам спомен за това което е станало. Когато се събудих, бях на земята, бижуто беше непокътнато на вратът ми, а другото момиче лежеше на земята, обляно в кръв течаща от главата и, а до нея окървавен камък.
Избягах! Осъзнах, че макар и без спомен съм убила човек. – жената сведе глава и на масата закапаха сълзи, падащи от очите и.
-Знам, че не ти е лесно – подхвана отново бабата с пресипнал глас – Знам също, че пристъпите ти са тежки.
Трябва да ти кажа също, че ти си като мен. Това не означава, разбира се, че ще убиеш човек или нещо подобно. Но болестта на майка ти отмина бързо. Естествено, сигурно това те води до мисълта, която всъщност е истина.
Засилването на пристъпите се влошава през поколение. Моята баба, аз и ти сме засегнати най-много в последните поколения.
Сега, надявам се че разбираш защо имаш това откакто си се родила, и не трябва да го сваляш.
Бабата спря да говори, и внучка и седеше пред нея, сякаш ударена от гръм. Младото момиче в момента се опитваше да осмисли казаното. Толкова лошо ли беше това, което представляваше тя?!
-Аз не.. мога.. – промърмори тя. Наистина не можеше да повярва.
-Съжалявам мила, че… - опита се да каже старицата, но момичето изведнъж стана от мястото си и излезе, не чувайки нищо.
бравооо на мойта писаркаа ама земи напиши и продължението,че ми е интересно