ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - "СКРИТИ ВОПЛИ "
ТЪРСЕНИЯТ ПРИСТАН НА РОДНИЯ ДОМ
ЛИС


Заслужил признанието на необикновено чувствителен и най-задушевен лирик в българската поезия, Димчо Дебелянов оставя на поколенията неголямо по обем творчество, но изключително богато по дълбочина и многообразие на душевните изживявания.

Лирическият герой на Димчо Дебелянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Нежната душа на поета се стреми към мечтани светове, копнее за хармония и равновесие. Непреодолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.

Това е щастливо завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина, с безброй възможности. Невъзвратимо отминали, преживените години са романтичен спомен - свят на покой и душевна чистота, който причинява безутешна тъга и носталгия.

Угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Мигът на завръщането е целебно потапяне в романтичната действителност на спомена. Самотният, нещастен и лутащ се лирически герой на Димчо Дебелянов, отблъснат от враждебния и студен град, търси морална опора и сигурност. Прекачването на родния праг го изпълва с вълнение и тъга. Повторението на епитетите: „тиха”, „скръбни и нещастни”, създава усещане за невъзвратима загуба. Тихият пристан на дома изплува в приглушената лирична светлина на поетичната мисъл. Вечерта „гасне”, но образът на „бащината къща”се „завръща”светъл и реално зрим в изповедите на душата. Тя също се „завръща” в своя „дом”. В символното пространство на родното поетът се докосва до образа на бащината къща и нейния праг, двора, „стаята позната" и „старата икона”.

Метонимичните образи: къща -двор - стая, чертаят духовните граници на три пространствени среди, превърнати в символи на завръщането, разгърнато от Дебелянов като драма на спомена. Героят, отделил се от родната стряха, се завръща със съкровения трепет на синовната обич към „бащината къща”. Поетичната дистанция между блян и действителност се „топи”. Родният дом –едновременно спомен и художествена реалност - е романтична цел на мечтано „пътуване” към света на „дните предишни”. „Вечерта гасне”, спомените плахо шепнат и оживяват светли настроения, дошли от миналото. „Гостенин очакван” „разговаря” с възкръсналия спомен за преживяна радост. За миг болката отстъпва. „Кат бреме хвърлил черната умора”, духовно просветлен, героят отново се „завръща” в реалния свят на страдащата душевност. Елегично е вътрешното изживяване на споменното действие. Носталгията е елегичен вопъл на душата.

Лирическият герой, който е изживял много красиви спомени и много разочарования, който е летял към далечни небеса и е падал наранен, за да се изправи отново с нов пламък в гърдите си, е един от многото, търсещи нежността и спокойствието в майчината прегръдка:

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

В този миг, превърнат във вечност, спира движението, спира дъхът и споменът става осезаем. Задъханото повторение: „мамо, мамо”, е миг на радост в споменната драма на завръщането, изтръгнато от най-съкровената дълбина на родовата памет. Съзнанието е пречистено, „завърнало” се със спомена в „бащината къща”. А в „стаята позната” го „чака” майчината „усмивка блага”. Нов спомен просветлява тъгата и лирическият АЗ продължава своето „пътуване” към родното.

Глаголната форма „чезнеш” символно разкрива интимната тайна на душата, закопняла за майчина ласка и обич. Това е блаженият миг, когато „сложил чело на безсилно рамо", умореният от житейски грижи и несгоди син се изпълва с нови сили. Святата майчина обич го преобразява, а животворната „усмивка блага" му връща вярата в доброто.

Лирическият герой примирен ще влезе в „стаята позната", за да се докосне до вътрешната си дълбока същност, да се доближи още повече до себе си, за да търси начин да се освободи от конфликтното раздвоение на личността си. Изминал дългия път на завръщането към духовните опори на своя живот, той отправя жаден за опрощение поглед в „старата икона”.
„Пътуването” към родното в красивия свят на спомена завършва:

Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.

Миналото е единствен „пристан”за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слънце своя път измина” (минало свършено време на глагола).

За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъществим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усещането за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Скритият вопъл на скръбно „завърналия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.