Времето е удивителна загадка; както пише Августин, аз не мога да кажа кога точно е "сега", кога започва и свършва настоящият миг. Ние сме свикнали да гледаме на времето като на нещо обичайно- всеки от нас си има часовник, в дома на всеки има часовник, непрекъснато виждаме колко е часът по телевизията. Животът ни е забързан- ние планираме кога имаме среща, кога да отидем на работа, кога ще гледаме любимия си сериал. Остава обаче главният проблем- този за същността на времето. Напълно обективно ли е то и възможно ли е да съществува и субективно време?
Обективното време е движението на планетите, смяната на сезоните; то обхваща цялата природа. То е винаги регулярно, едно и също и закономерно. Часовникът ни закономерно отброява минутите, часовете. Ние знаем кога ще бъде следващото пълнолуние, кога ще има прилив, кога ще има пълно слънчево затъмнение, и това вече не учудва никой. Би било удивително, ако стане грешка и това явление, което е предвидено, се случи в друг момент или изобщо не се случи. Движението се измерва с време- и времето е движение. Очевидно е, че движението е в целия свят. Движението може да се възприеме като промяна от едно състояние в друго или преминаване от едно в друго; може да считаме и че времето е преминаване от един момент в друг. Апорията "стрела" на Зенон, според която стрелата не лети, понеже винаги се намира на определено място, не успява да улови същността на движението- а това е смяната на един момент с друг, на едно място с друго. Обективното време е навсякъде около нас и то дълго време е било смятано за единственият модус на времето.
Но нашето съзнание също е времево. То "трае", както се изразява Бергсон. Съзнанието ни е "поток", който е в постоянна промяна. Нещо повече: ако не беше промяната, то нямаше да запази своята тъждественост. Потокът не е равномерен, нито пък е подлвастен на други закономерности, освен на законите на паметта- в съзнанието се съдържа всеки един изминал момент и в някакъв смисъл той е дори настоящ- поне тогава, когато си го припомняме. Съзнанието "тече", то се мени и точно заради това остава едно и също, една същност. Субективното време е различно от обективното; то не може да бъде регулирано. То измерва часовете с други критерии; понякога за него изобщо няма единица-мярка за измерване. Субективното време представлява преминаване от едно преживяване към друго, от един спомен към друг, от едно възприятие към друго; то не е в наша власт. Ние не можем да го контролираме и в това отношение то напомня на обективното време. Но докато обективното време не може да бъде върнато назад, то субективното може- и в това е неговата привлекателност и особеност. Защото кой от нас не иска да знае нещо, което някога му с е случило, но вече не го помни?
Аристотел е прав- времето измерва движението; нещо повече- времето е движение. Но той е пропуснал един важен момент- че съзнанието също е движение (като "поток"). Може би нашпата интровертна епоха ни е накарала да приемем понятието за субективно време, може би то е погрешно или изобщо не засяга времето? Не можем да знаем със сигурност, защото не можем да излезем извън времето си!