Снощи се разделихме и ми е много тежко. Не успях да спя... в главата ми се въртяха само стари спомени. Всичко ми мина на лента пред очите и не спирах да плача. Знам, че се борих достатъчно и дадох всичко от себе си, но просто така е писано. Не трябва вече да сме заедно. И двамата знаем, че няма тръпка, че не сме щастливи един с друг. 1 година връзка. Беше супер, но свърши. Само че защо пак чувствам, че светът е свършил? Знам, че така е най-добре, но все едно някой е взел част от мен, която така ще ми липсва. Всичко ще ми липсва. Караниците, после сдобряванията. Обичах го, той мен също, но и двамата допуснахме грешки и загубихме доверие в себе си. Предния път, когато се разделихме аз исках да се боря... и най-накрая се събрахме, но не беше същото. Затова се разделихме. По-добре така. Но искам да събера сили да не го търся... защото знам, че сега ме очаква страшна борба със самата мен и онова колбливо чувство, което ме кара да го видя. Той не иска. Иска да се забравим и чак тогава да се потърсим. Разбирам го... няма смисъл да връщаме лентата назад, като се виждаме, за да разпалваме старата искра. И двамата се променихме. Пътищата ни се разделиха отдавна.
Само ме е страх от самотата и от неговата липса. Знам как ще се чувствам седмици наред и как ще се събуждам и ще знам, че всичко е свършило. Толкова много ще ми липсва и ще ми е празно, а тази празнота никой не може да заъплни поне засега. Помогнете ми да събера тези сили да гледам само напред... и да не го търся този път.