Споделете..

[AutumnTears]

Да пука ми и това е един мноого голям проблем за мен... Иначе постоянно се самоанализирам и мисля, че винаги го правя доста обективно.

[DimovB]

колкото повече мислиш, толкова повече въпроси си задаваш
просто не се замисляй, говори квото ти е на устата и не анализирай нищо
нека става квото ще

[padnaloblak]

[quote="plmn"]Интересно ми е... Пука ли ви за мнението на другите?
А пука ли ви за другите като цяло? Какво те мислят (за вас), защо например някой не ви харесва без да има очевидна причина...чувствате ли се зле заради това?
мдам .. пука ми за чуждото мнение и дори смятам че то може да бъде показателно за много неща. например ако мнението на един се различава напълно от мнението на мнозинството значи има някакви лични причини така да се изкаже. а имначе ако аз търся нечие внимание и искам човека да ме хареса, това се случва

за самоанализирането -- да самоанализирам се.. опитвам да направя ясна преценка за себе си, също и се връщам назад и обмислям мн често свои постъпки. смятам че това трябва да го правят всички, защото има моменти в които не действаме съвсем трезвено и трябва след това да обмислим ситуацията

[TeenSpirit]

Ествствено, предпочитам да чувам хубави неща за себе си, но не отдавам голямо значение на негативните коментари... за мен е важно е, че от най-ценните ми хора нямат отрицателно мнение за мен .

[courtney]

Според зависи е всичко. Пука ми за мнението на хората, които ценя и уважавам. Вярно, че имам както хубави, така и лоши черти на характера, но много рядко се обяснявам. Ако чуя нещо лошо за мен от някого, когото почти не познавам, или чието мнение не ме интересува, го пропускам покрай ушите си. Никога не ме е интересувало мнението на другите, дори и това някога да е означавало да страня от повечето хора, винаги съм предпочитала така, отколкото да се опитвам всячески да допадна на всички. За сметка на това, много сериозно вземам под внимание забележките на приятелите си и ако ми се скарат за някоя моя черта, се замислям доста. Ако са прави, определено ми пука и се опитвам да променя каквото не е наред.
В компания се опитвам да изляза на глава с всеки, и започне ли се разгорещен спор, се карам докрай и не приемам, че може да греша, някакси обожавам да споря (в приятелския смисъл де), особено с други хора, с които е трудно да се разбереш. Обаче като остана сама, съм доста самокритична, изисквам много неща от себе си и се ядосвам, когато не ги постигам. Винаги е било така - не давам на никого да ме критикува, но сама мога да се направя на нищо. И много се анализирам, да. Имало е моменти, в които със седмици съм разнищвала нищо и никакви случки, за да стигна до корена на проблема, като винаги съм вярвала, че аз съм си виновна. Но честно казано, все повече преставам да го правя. От време на време ми се случва, само колкото да установя, направила ли съм нещо, което мога за в бъдеще да предотвратя, но спрях да се лутам в някакви минали случки, оказа се абсолютно безсмислено.
Колкото до последното, непрекъснато ми се случва, уж някой ме слуша, а не е чул и една дума от това, което съм казала. Даже нашите го правят, но спря да ми прави впечатление. Отдавам го на прекалния стрес, под който са подложени всички около мен, като се почне до родители и се стигне до приятели, приемам го за нещо нормално и го оправдавам. Естествено има и такива, които не дават пет пари за това, което говоря, но както вече споменах, мнението им не ме интересува кой знае колко, за да ме ядосва.

[Johney]

Пука ми... за съжаление се засягам дори от менията на хора , които не значат нищо за мен