Светът на спомена и мечтанието в „Скрити вопли”

Поезията на Димчо Дебелянов е нежна и елегична, тихо нашепваща спомени
и мечтания за един отдавна отминал свят. Това е идиличният свят на
детството, в който цъфтят „белоцветните бишни” и властва красотата,
хармонията, духовният уют. За него копнее лирическият говорител, познал
отчуждението на модерната цивилизация, попаднал в капана на
безстрастният и студен град.

Елегията „Скрити вопли” е едно своеобразно мислено пътуване през
времето към съкровеното минало. Лирическият Аз се завръща чрез спомена и
копнежа в „бащината къща”. Там са любовта и красотата, както и всички
духовни опори, които човек е изгубил в настоящето. „Тук” и „сега”
избледняват, за да бъдат преоткрити онези жадувани и далечни „там” и
„някога”, където е бил Животът. Подобно завръщане към света на
първоначалата обаче е недостижимо. Идиличното пространство на родния
патриархален дом е безвъзвратно изличено от перспективата на времето и
не може да бъде преживяна отново. Така модерният човек осъзнава трагизма
на битието си и болезнено израства невъзможното завръщане в „бащината
къща” на хармонията и успокоението.

Поетическият текст е издържан като изповед и споделяне на „вопъл” за
разиране, съчувствие и утеха. Лирическият изказ е във второ лице
единствено число – предполагащата диалогичност ти-форма, очакването за
диалог се реализира, но в конкретния случай носи и своите специфични
значениея, тъй като адресът на посланието е самият лирически говорител.
В този смисъл елегията „Скрити вопли” е разговор на човека със
собствената му Душа, опит за споделяне на съкровените прозрения със
самия себе си. В същото време второто граматично лице предполага една
максимално широка аудитория, своеобразно приобщаване на читателя към
активното търсене на ориентири в света и към интимното споделяне на
прозрения за живота. Това „ти” би могло да бъде обръщение мък всеки от
нас, към всеки човек. А условното наклонение („да се завърнеш...” в
смисъл на „ако се завърнеш”, „при условие, че се завърнеш”) насочва към
силата на копнежа и чертае контурите на една лирическа ситуация, в която
пожеланото завръщане в миналото е всъщност въображаемо пътуване в
бъдещето. Така художественото време обединява характеристиките на онова,
което е било „някога”, на това, което е „сега”, и на жадуваното
„тогава”. В слъчая „някога” и „тогава” са равноценни и рисуват картина
на един светъл и хармоничен свят, познат от миналото и възможен в
бъдещето, който е антитеза на света и живота „сега”.

Художественото пространство в елегията също е ценностно разполовено. В
единия му плюс е „бащината къща” на най-съкровените спомени и
въжделения, внушаваща идеята за изгубения рай на детството и
невинността. В другия – градът като място на самота и отчуждение,
неназован прако, но подразбиращо се и обвързано с представата за ада на
модерния човек.

В композиционно отношение текстът е организиран в две строфи (съответно
от 8 и от 10 стиха) и заключително двустишие поанта. Още началото на
стихотворението започва да гради както образа на родното пространство,
метонимично разкрито чрез „бащината къща” , така и образа на човека.
Реалността е изместена на заден план и лирическият глас носталгично
очертава контурите на един отминал, но отново пожвлан идиличен свят,
света на спомена и мечтанието:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да преласкае скръбни и нещастни.

F

природното начало се свързва с човешкото като противовес на
разединяващия и отчуцдаващ град. В интимното пространство на дома
странникът търси спасение от „черната умора”, иска да избяга от
„безутешните дни” на самота и безприютност и най-сетне да захвърли
„бремето” на скръбта. Откроената поредица от метафори очертава образа на
дисхармонията „тук” и „сега” и контрастно вгражда мрачния свят на
настоящето в единния и равновесен свят на спомена блян (5 и 6 стих),
Умората се противопоставя на покоя, безнадеждността – на утехата,
самотата – на споделеността, страданието – на радостта и прошката.
Лирическата атмосфера е доминирана от усещането за плахост, смиреност и
успокоеност, както и от преоткритите стойности на тишината,
просветляваща духа и извисяваща го към нетленното.

Родното е индетифицирано с образа на майката – стожер на дома и
най-съкровената духовна опора на човека. Тя е застанала „на прага” –
символичната граница между големия и враждебния свят, носещ печал и
отнемащ смисъла на живота, и млякото, но свидно пространство на уют и
топлина, даряващо на странника усещането за цялостност и значимост на
съществуването. Майката е тази, която ще го приласкае и утеши. Със
смирената си доброта и неизтощимо състрадание („усмивка блага”) тя ще
върне към живота „блудния син”, ще му даде така жадуваната и настойчиво
търсена душевна успокоеност. Мотивът за майчината милувка, за
прегръдката и прошката се откроява с традиционните значения на
съкровеност и разбиране, на благост и всеотдайност. Синекдохите на
внушават представата за разчлененост на битието, а напротив – спояват го
в един здрав и хармоничен свят, изграден от най-устойчивите човешки
ценности („старата на прага”, „склонил чело”, Безсилно рамо”, „усмивка
блага”).

Стесняването на художественото пространство („бащината къща” – „двора” –
„стаята позната” – „старата икона”) създава усещането за доближаването
на спомена блян. Движението замира. Времето сякаш преустановява своя
ход, за да се разтвори в мига на абсолютния покой, на смъртта, която ще
сроди човека с тишината на вечността. Тази идея звучи в последното
двустишие на втората строфа с интонациите на най-съкровеното елание:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

Многоточието маркира своеобразното смълчаване на човека пред мамещата
перспектива на отвъдната хармония и пред усещането за постигане на
Смисъла. „Странникът бездомен в нощта” най-сетне е пред прага на своя
истински дом. Образите на майката („старата”), Бога („старата икона”),
бащината къща („последна твоя пристан и заслона”) се обединяват смислово
от идеята зая вечността, за неунищожимите стойности – първоначала на
битието. Почти докоснал се до своята надежда за „мирен заник” в родния
дом обаче, в заключителното възклицание лирическият Аз изрича трагичното
си прозрение за невъзможното завръщане в едно примамливо, но
несъществуващо пространство.

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Така финалът рязко дистанцира човека от света на спомена мечта и го
връща в света на реалността. Основното послание на заключителното
обобщение се носи от думата „напразно”. Завръщането на „блудния син” в
тишината на родния дом, преиваването му в пространството на нетленността
се оказва илюзия, неосъществим копнеж. Модерният човек е обречен да
страда сред отломките на разглобеното си земно битие, сред хаоса на
отнемащите живот „тук” и „сега”. Остават му обаче мечтанието и копнежът,
своеобразното пътуване на Душата към възстановения от спомена свят на
Светлината и Хармонията, на Спасението.