Пиша отново. Някои сигурно ще се сетят и за мои стари теми...
Става въпрос за момчето, с което бях, с което се разделихме сигурно 50 пъти за няколко месеца. Това ми се случи отново тези дни... и искам да споделя, че независимо, че с него съм го изживяла толкова много пъти, всеки път боли все повече и повече. Омръзна ми вече да се въртим в този кръг... умирам си да сложа край на това измъчване, само че никога не го слагам напълно.
Държа на него, но той явно вече ме приема за даденост. За нещо, от което едва ли не няма нужда... е насила хубост не става. Но той не знае какво иска. Веднъж ме иска, а после не. Винаги става така. Много пъти ми се доказа, че няма смисъл от следващо събиране, но аз давах и давах шанс на връзката ни с надеждата, че ето този път може да се получи... не. Нещо се скъса още от първата раздяла.
И тук идва моментът, в който аз не мога да разгранича правилно от грешно. Казват ми, че не си струва... аз не знам кое си струва. Чувствам се като изгубена. Гадно ми е без този човек, но не виждам вече смисъл и да съм с него, не защото не го обичам, а защото той явно вече не го прави. Макар и разделени, пак се виждаме(което сигурно е най-голямата грешка). Само че след всеки път ми се плаче, докато на него едва ли... Попитах го "как ти е толкова лесно?" и той отговори: просто не мисля за миналото...
Как..? Как успява? Иска ми се да не е така, да не се събуждам като премазана от автобус без желание за нищо. Отдавна не си спомням какво е истинското щастие... какво е да си сигурен в нещо.
Когато съм до него и го прегърна, макар че сме разделени, усещам една празнота... нищо че е до мен, той вече не е с мен. А така ми се иска всичко да можеше да се оправи...
Преди имах подобна случка, но тези драми свършиха бързо понеже знаех, че така е редно и че не си заслужава да страдам. Защо обаче сега ми е все едно? Някой може ли да ми го обясни? Знам, че е правилно да го оставя, но все едно ще стане още по-зле. Точно така се чувствам... Защо...