В такова положение съм в момента.Миналата година бях 8ми клас,отидох в ново у-ще.С една от "приятелките ми" си говрехме в часовете по ФВС,а другата просто седна при мен няколко седмици след 15-ти септември.И така се почна...през междучасието ние си седяхме двете на чина с второто момиче,а първото започна да идва при нас и да си говорим.Отначало ми беше изключително забавно,мислех,че най-накрая съм сред хора,които имат респект един към друг и които ще бъдат задружни и ще си помагат.Малко по малко обаче започнах да усещам някаква изолираност.Например,те си говориха,а аз не можех да се включа в разговора,защото не знаех за какво става въпрос.Когато питах,те отговаряха нещо от сорта на:Оффф,като не си била с нас к'во да ти обясняваме! До края на годината чувах повече упреци и явни обиди от тяхна страна,отколкото някаква добра дума.
Тази година всичко си е както тогава.Искам да им кажа всичко,което мисля за тях,какви гадни и подли същества са и как ме злепоставят,само защото ми завиждат(завиждат за неща,които и те биха постигнали ако си бяха седнали на задниците),никога не са ме успокоявали,когато имах нужда,никога не ми дадоха да поплача на рамото им,когато само това ми трябваше,а в същия момент аз правих всичко възможно да ги накарам да се чувстват по-добре,помагах им,и то защото наистина държа(х) на тях.Трудно ми е да им кажа каквото ми се е насъбрало,защото имам още няколко години да уча в един клас с тези две нагли и злобни момичета.Дано скоро да събера достатъчно сили.
О,май стана дълго,искам само да добавя,че дори и да познавах само едната от тях,пак щях да преживявам същото,защото те са си гадини независимо с кого ще се съберат.Ако сте истински приятели,независмо колко сте,винаги ще си останете поне близки.