Това за "Скрити вопли"...

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „СКРИТИВОПЛИ”
КОПНЕЖ ПО РОДНОТО
В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоционална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атмосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душевни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни представи. В предметно отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хармонията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, словесни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жадува, копнее да се потопи в техните живителни води:

Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.

Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото оттегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглушено. Одухотвореният образ на нощта подготвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчина прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живота и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята позната”), се подготвя от метафоричния израз „вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и става определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по косвен път се стига до внушението, че отдалечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществуващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащината къща. Страхът от пробудата е намерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната действителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за срещата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръщането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в пространството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:

Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрадала майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка - ненаситното, пречистващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага".Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъстващо напрежение, напротив - засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тенденция се реализира и чрез тихата молитва пред „старата икона” в изпълнената с тишина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона" поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чистота грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното - неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:

Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!

В емблематичната за Дебеляновото поетично творчество елегия всичко е пречупено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В нейното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, поставя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.


И това също...

Художествената литература отразява действителността ,която винаги е вплетен идеалът ,мечтата.Художествената творба носи в себе си едновременно реалност и мечта ,настояще и бъдеще.В този смисъл сблъсъкът м/у идеали действителност в характерен и за българската литература.При всеки творец обаче резултатът от този сблъсък е различен.При Ботев той ражда идеята за революцията ,копнежа за саможертва ,при Вазов -мечтата за процъфтяваща България ,при Яворов -едно безмерно страдание. В чувствителната душа на Дебелянов противоречието м/у идеал и действителност резонира по съвсем друг начин.Епохата ,в която се формира поетът ,е белязана от продължителни в войни ,груб прагматизъм ,дехуманизация и бездуховност.Тази социално-историеска противоречивост има своите дълбоки художествено-естетически измерения в българската литература.Доминираща роля в жанрово отношение играе лирическото начало ,което провокира творческите търсения в сферата на индивидуалното и духовното.Заражда се ,достига своя апогей и върви към залез символизмът.Литературата ни е в навечерието на раждането на ново естетическо явление -поезията на Христо Смирненски.
Романтичен съзерцател и нежен лирик ,Дебелянов обладава вътрешен аристократизъм ,присъщ на самотния несретник.Страданието му не е артистична маска ,то е дълбоко човешко ,истинско.Всичко ,за което пише поетът ,е преживяно.Поезията му е един зов за повече хуманност и нравственост ,един неутолим копнеж по красотата и хармонията ,стремеж да се приобщи към хората и невъзможността да стори това.Така се ражда болката ,страданието на Дебеляновая лирически герой ,чийто най -характерни белези са меланхолията и тихата скръб.Лирическото изживяване показва отчужденост от реалността ,противоречие м/у поетовия идеал и действителността.
Сблъсъкът на прекрасната човешка личност на един благороден мечтател и творец на красотата със заобикалящия свят ,лишен от духовност и хуманност ,е трагичен.Той отеква болезнено в деликатната душа на родения поет ,за да намери израз в изящни елегии ,лирически песни ,които по своята естественост ,простота и прелест нямат равни на себе си в българската поезия.Художественият свят на Дебелянов е свят на блянове и копнежи ,на възвишени духовни пориви.Те изразяват дълбокото разочарование от студенината на града ,която лирическият "аз" е изпитал още при първите си съзнателни стъпки в живота.”Скръбният град" пречупва младежките пориви и властно налага своите бездушни норми:
"...Престани
да вярваш и да дириш-забранен е
на любовта плодът-и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.”
Огромната градска пустош се превръща в символ на човешко то обезличаване ,което убива красотата ,радостта ,желанието за живота.Градът внушава на героя идеята ,че адът и раят не са абстрактни понятия ,а съществуват тук ,на земята.Поетът щрихира урбанистичния пейзаж ,със зловещи очертания и този силуетен портрет обективира душевните преживявания на лирическия герой.С тънък психологически усет Дебелянов превръща тези няколко щриха в цялостна атмосфера.Смисловата натовареност на детайлите подчертава мъчителното изживяване на спомена за нерадостното детство:
"Как бяха скръбни мойте детски дни!
0, колко много сълзи спотаени!"
Тъжна ретроспекция в съзнанието на лирическия “аз”преминава в настоящето и това движение създава чувството за трагична обреченост и обнадежденост.Страданието на героя достига своя предел в отказа от спомените -”аз не искам нищо да си спомням”.Трагизмът се поражда от усещането за ограбеност -"мечтите ти навек ще бъдат пленни" ,а отчаяното приютяване на “бездомната” скръб в пустошта огромна”.Повторението на метафоричния глагол “бродя” утвърждава идеята за самотата и скитничеството на човешкия дух.Образът на бездомника в Дебеляновата поезия винаги се открива на контрастния фон на града.
Градът ,притаен в смълчаната нощ ,или изпълнен с веселие и глъч ,е враждебен и чужд.Кръговата композиция на стихотворението “Спи градът” затваря меланхоличното изживяване на героя в самотните часове на една нощ:
"Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми,ръми,ръми..."
Вътрешната драма се обуславя от съзнанието за зависимостта на човека от света вън от него и е характерна за цялата Дебелянова лирика.Трагичният сблъсък на героя с грубата действителност намира изход в принудителната самота и отчужденост.Конфликтът личност-общество като екзистенциална ситуация възпламенява чувството за излъган душевен празник ,за несбзднати мечти.Повторението на глагола “ръми” внушава монотонното ,сиво протичане на живота ,а етимологическата фигура "неверна -верен" изразява контрастните психически състояния на лирическия "аз".
Мотивът за нерадостната участ на бездомника ,който броди "самин" в многолюдния град ,е основен за творбите на Димчо Дебелянов.Неудовлетворени то от живота тласка поета към самопознание и преосмисляне на собственото битие.Той отхвърля посегателствата в/у вътрешните устои на личността и ,търси спасение в спомена и надеждата.Така се ражда Дебеляновият герой-неразбран несретник ,тъжен и морен “самин из тълпата огромна”.С голяма идейно-художествена сила се открива сблъсъкът м/у героя и обществото в стихотворшието “Миг”.Попаднал във вихъра на тълпата ,лирическият "аз" е обзет от неудържимия миг ,където няма нито пространство ,нито време:
"...нов суетен стремеж из тълпата ме тласна
мечтата смени безпощадна пробуда-
и ропот ,и смях в тишината нахлуха.
"Пиян е,безумен е!"-някои прошушна.
Аз станах - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех - Тълпата бе ледно-бездушна."
Творбата въвежда в драматизмана душевната борба ,в трагичните по своята безплодност лутания на духа.Човекът оттласнал се от жестоката бездушност на "тълпата" ,среща глухата безответност на "небето".Неизмеримото страдание остава в ничието пространство м/у "горе" и "долу" .
Дебелянов непрекъснато се стреми към хората ,търси човечност и красота ,приобщаване към света.Но всеки копнеж е последван от разочарование поетът ясно съзнава невъзможността да постигне хармония с външния свят ,и това предопределя чувството за съдбовност.Близостта на стих. “Миг” със символичното изкуство се проявява в езиковия изказ-абстрактен и условен.Тази условност не отнема яснотата на преживяването-лирическият герой е трагично раздвоен.Самотата е неговият угнетителен жребий ,наложен от вътрешно-противоречивото му съзнание:
"Аз умирам и светло се раждам-
разнолика,нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша"
/"Черна песен"/
Наследил конфликтността и усета за контраста от Яворов,Дебелянов търси двуяката същност на нещата.Поезията му е наситена с мъчителна диалектика-подтик за примирение с човешката участ.Дебеляновият лирически герой не само "по славейковски" търси вътрешно равновесие и е по "яворовски" неспокоен ,а примирява по особен начин драматизма и мъдростта.
Светлият фатализъм на поета го определя по-скоро като романтик ,отколкото като символист.Подобно на романтиците Димчо Дебелянов се приютява в спомена за чистото детство.Спомен и ,блян странно се преплитат в поезията му.Врщането "назад" е дълбоко желано ,изживяно като мечта ,бляновете са меланхолично озарени ,интонирани в кротки и сладостно-тьжни гами.Лирическият герой на поета а изцяло обсебен от носталгичния копнеж ,който го потапя в бленуваната хармония.Възкръсването на озарения от човечност и мило безгрижие детски свят ражда изящните елегии от цикъла “Скрити вопли”.Изпълнени с нежен лиризтьм и музикално-словесен финес ,те разкриват в дълбочина копнежа по родното огнище;
"Да се завърйеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни”
/”Скрити вопли"/
"Помниш ли,помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни ?"
/”Помниш ли...?"/
Лирическото събитие -завръщането в родния дом -преминава през вечерта ,прага ,стаята и достига до иконата /"Скрити вопли"/.Хармоничността на спомена ,представен като сън-мечта ,се отразява в отделните елементи на картината -края на деня ,житейския заник ,бащината къща като сетен пристан ,майката като последна възможност да се даде топлота.Стесняването на художественото пространство следва градацията на чувството ,нарастването на желанието за спокойствие и отмора.Развитието на емоционалното състояние е внушено чрез повторението на синтактичните конструкци /"Да се завърнеш...","Да те посрещне”,"Да чезнеш... "/ и смисловия нюанс на отделната дума/”смирено'',”приласкае",”пр истан”,”заник” и. др.
Средищно място в условното пространство на спомена заема образът на майката ,застанала на прага.Подобно на Ботев и за Дебелянов майката е изповедник на сина в момента на обезверяване и умора Но Дебеляновата майка е не само опора за сина ,тя е изпълнена с нежност и безсилие едновременно.Нейната "усмивка блага" е последен "пристан и заслона" ,който връща на героя изгубената топлиа.Чрез майката се осъществява влизането в стаята и шепотно-молитвената изповед на лирическия "аз" пред иконата.Това движение на изображението от общото кьм конкретното задълбочава интимно-емоционалния тон ,засилва психологизма и вглъбяването в духовния мир на героя.Така се реализира екзистенциалната тема за разбитата човешка душа ,загубила опора и щастие в живота.
Образът на бездомния странник ни връща към мотива за страданието-самопознание в творчеството на Димчо Дебелянов.Духовна алтернатива е намерената родина -краен пристан за бродницата душа ,символ на спокойствие и духовна цялост.Пътуването на лирическия герой е завръщане -към чувството за родова приобщеност ,към забравената топлина на майчината ласка ,към мъдростта на старата икона.
С предупреждението на ясна графична обособеност идва несъразмерно мъничка поанта ,която драстично оголва фиктивността на една нереална и нереалистична творческа визия"
0,скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!"
На повърхността сякаш няма промяна.Взривът е протекъл дълбоко ,на психологическо и дори философско равнище.Няма връщане за героя ,безвъзвратно е пресечен коренът на неговата душевност в отмрелия евят на тиха семейна хармония и нравствена приобщеност.Затваряйки зад себе си двора с белоцветните вишни ,лирическият "аз" завинаги затваря пътя кьм душевното равновесие.
Лирическият герой на Дебелянов -подлага на съмнение света и неговите ценности ,копнее за духовна цялост и вътрешно равновесие-състояния ,оказали се невъзможни за модерната душа.Героят на Дебелянов е изминал сложния път на модерния човек ,отделил се е твърде много от Вазовото "Здрав съм син на здраво поколение".В такъв смисъл мотивът за пътя е мотив за връщана към родовото начало ,към корена ,но докосването до него е колкото успокоение толкова и болка от осъзнатата невъзможност на миналото.

И още...

Дебеляновата творба „Да се завърнеш...” е вътрешно огласена от скрития вопъл на лирическия герой по скръбния образ на родното. Той е свиден спомен за безвъзвратно отминалото време, което присъства като носталгия по роден дом и близки. Органичната връзка на човешкото съзнание със света на родното е неизповяданата тайна на сърцето, която е вътрешно емоционално ядро на пожеланието за завръщане в споменната реалност на родното. Тя е извикана от паметта, но и от душевната глъб на лирическия герой. Интимното послание на скрития вопъл е пронизано от лиричното прискърбие на осъзната печална участ. Лирическият герой е обречен на незавръщане, но сърцето пожелава досег до скъпия спомен за родното. Извиква неговия образ в гаснещата от тиха скръб човешка душа, „странстваща” сред залязващите отблясъци на скъпи спомени от миналото. Те създават молитвено настроение за духа на лирическия герой, който изплаква молбата си - скръбен вопъл на сърцето:

Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.

„Ронят" се спомените. Носталгията по света на родното се задълбочава. Проблясват мили образи, зримо е усещането за досег на съзнанието до съкровената тайна на сърцето. Споменът за бащината къща оживява при раздялата с последните припламващи светлини на отиващата си привечер. При „раздяла” с миговете на току що преживяно настояще се „завръща”миналото. То е „смирено” и с всеки изминал ден се отдалечава от мигновението на болката. Превръща се в постоянно усещане за тъга. Споменът за родното е изтъкан от настроения, акварелни полутонове на чувствата, приглушен стон и неясен смътен говор. Той е „тих пристан” за духа.
Деликатен е стихът на Дебелянов, извикал импресията на спомена, изваял сред скръбния „вечерен” декор от настроения образа на бащината къща - единствен „материален” знак сред поетичните видения на духа. Скръбта е ласкава и нежна, а припадащата нощ - съкровено интимна с усетите на родното. Вечерният здрач се стеле, споменът става плътен и осезаем. Докосва съзнанието и лирическият герой „потъва”сред ласкавото прискърбие на родната нощ. Тя е единствената символна среда за „реален” досег със сенките на миналото, Когато мракът отнема болката, пречиства тъгата, лекува от скръб душата.
Тъмният здрач на нощта е място за среща със света на родното, приласкал „скръбни и нещастни”. И душата притихва сред светлата скръб на неизплакания вопъл на сърцето. Смирена и пречистена е тъгата на изповедните слова:

Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха -ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха.

Споменът „разговаря” с „отхвърлената” като тежко бреме просветлена скръб на сърцето. В този странен ,,договор”между минало и настояще лирическото съзнание на Дебеляновия герой заема средищно място. То е раздвоено между спомена и реалността. Лирическият герой присъства като наблюдател, но и като участник в „изповедите” на минало и настояще. Изживява скръбните настроения на печално „странстващата” душа в света на спомена и на „безутешните дни” от настоящия миг - живот. Радостта е „плаха”. Лирическият герой долавя „плахите” й „стъпки” в тишината. Те отекват сред тихото прискърбие на сърцето, което не вярва в реалността на събудения спомен. Чужда е радостта за сърцето на печалния странник. Отчужден и дистанциран от образа на родното, лирическият герой се любува на спомена. Той е чакан и желан „гостенин”-„радост плаха” - за сърцето, готово да се потопи в нереалността на миналото, да преживее миражната среща с родното. Затова и образът на „бащината къща”се отдалечава от споменната реалност на действието, акварелно избледняват лиричните й очертания в художественото пространство. Образът на „бащината къща”е заменен с „двора”— нова художествена среда за разгръщане на поетичното действие. Нов спомен е припламнал и нов образ се появява. В „двора” с „плахи стъпки” пристъпва миналото. Светът на родното е огласен от преживяната тиха радост, която е синоним на скрит вопъл, на неизповядана тъга и скръб. Контрастът е лирично филтриран от носталгичното настроение. То внушава усещането за ласка и нежно прискърбие „Черната"умора отстъпва пред „радостта плаха” на цялостния, вътрешно озарен от спомена, духовен свят на лирическия герой. Чезнат „безутешните дни”сред черно-бялата сянка на миналото, извикано в съзнанието, спомняно от сърцето и преживяно от духа.
Образът на родното е изваян от духовна светлина. В неговото художествено пространство „пристъпва” стръвната душа на лирическия герой. Той наблюдава отстрани своето „завръщане” в „бащината къща”. Участва в действието дистанцирано, изживява тихата радост от срещата с миналото, одухотворено от чакания и желан образ на майката. Той е нереален, но носи усещане за интимен досег до родното. Поетичното настроение с акварелна изящност очертава сред тъмния декор на припадащата нощ вече пожеланата, извикана от спомена, среща между майка и син:

Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Глаголната форма: „Да те пресрещне... ”, носи съкровената сила на изповядано скръбно желание, таено в сърцето на лирическия герой. Повелята на вопъла звучи като молитвен стон, в който поетичните фрагменти: „на прага”, „на безсилно рамо”, „в нейната усмивка блага”, превръщат в духовна реалност майчиното присъствие. То е най-същностният израз на родното. Духът е смирен пред вътрешното озарение на мисълта. Поетичното видение обгръща съзнанието. Отронват се изповедните слова на „радост плаха" във вечерната тишина: „мамо, мамо... ” Те са колкото реални, толкова и вътрешно пожелани - сякаш споменни. Имат силата да превръщат „видяното”от духовните сетива в зрима реалност, разгърната като образ на родното в душата. Мисълта търси духовния обем на миналото. Споменът е предметно „очертан”от „стаята позната”. От нейната художествена дълбина струи смиреният уют на стаена тъга, която изпълва с минорно настроение вътрешния обем на образа. Той е въплъщение на съкровеното, личното и интимното.
Лирическият герой следва миражните видения на съзнанието. Запазва се дистанцията между реалност и лирически спомен, оживял от прискърбието на духа. Третоличната форма на миналото причастие „влязъл” изразява дистанцията на лирическия герой от спомена за отминал щастлив миг от човешкия живот. Срещата с родното е „влизане" в света на споменната реалност, „потъване” в духовната радост на миналото. Но усещането за дистанция остава и отчуждението е реално болезнено и дълбоко ранимо. Сякаш лирическият герой „влиза” в тайната обител на душата си. Вълнението е потиснато, макар и разтърсващо:

Смирено влязъл в стаята позната, последна твоя пристан и заслона, да шъпнеш тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона:

Смирение обгръща духа. Светлина струи от извикания образ на родното. Изповедният шепот: „мамо, мамо... ”, е „гласът” на неизплаканата тъга по света на родното. Неговият образ е в душата. „Завърнал” се е. Поетичният взор е обърнат навътре към духовните дълбини на мисълта. Лирическият герой се среща в обетования свят на душата си с образа на родното, Който приема лика на „старата икона”. Дълбоко вглъбен в спомена, духът е „впил морен поглед” в съкровената тайна на човешкото съзнание. Тя е свята! Никога неизплакана и неизповядана докрай, скръбта по родното, по„старата икона"е скрит вопъл на страдащата душа. Единствен свидетел е поетичната тъга на съзнанието. Лирическият герой изплаква съкровената тайна на сърцето си, която е скръбна участ на печалния „странник”:

А з дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина...

„Видяно” е бъдещето, изстрадано е миналото. Остава скръбното настояще, изповядано от вопъла на душата:

О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!