Стотици гузни пръстчета щракат смс-чета, току що обърсали театрална сълза на милосърдие, стичаща се по поруменяла бузка. Три-пет кадъра. Осем кадъра. Цял филм. Новини - ужаси, погроми. Да. Трагедия, голяма. Огромна даже.
Същите тези пръстчета размахват гордо или не чак толкова гордо, когато стане дума за Ирак. За Афганистан. За Палестина. Когато "добре прикритите кадри" на зверства на любимата ви западна политическа култура /която, прочее е и измислила подобен тип "дарения"/ излезат наяве се появяват капацитети. Завършили тук-таме. В Европа, отвъд Европа. И ми говорят за човечност и разбиране.
Ай сиктир млади дами и господа, на мен ми писна от изкуственото ви състрадание и от изкуственият ви интелект, който напъвате безумно много в анализаторска дейност на онуй, което е под носа ви и се обяснява с три думи. / Да не говорим, че го правите нелепо. /