Липсва ми. Да. Любов ми липсва. Всякаква. От приятелите, от семейството, обаче най-много ми липсва любов, оная другата, от която пърхат пеперудки и ти се вие свят, от която сякаш сияеш отвътре. Тази любов ми липсва най-много. Мъчно ми е. Знам, че не съм единствената без гадже, без хора, които да я харесват, но понякога наистина се чувствам така. Все едно само аз съм сама, все едно само аз съм нещастна. Не е така, няма нужда да ми го казвате. Знам го. Но докато гледам двойките по улицата, прегърнали се, хванали се за ръце, целуващи се в някое кафене или в училище... Нещо в мен се свива, започва да се гърчи, да трепери, да изгаря. Иска ми се да не е така. Да знам, че има и мен кой да ме гушне, да ме целуне... А няма. Мисля, че момчетата ме имат за студена. За момиче, което няма нужда от обич,м от харесване, все едно съм някой робот, който знае само да учи, да учи, да учи, да учи. Не е така. И аз съм човек. Все повече и повече се чувстма изолирана от всичко, което вълнува моите връстници. Все още чувам думите на една позната "ти затова си сама, без момче, понеже се държиш като някой възрастен"... Не се държа като възрастна, не искам да съм зряла или нещо такова. Искам да бъда като всички на моята вързраст, да се вълнувам само от това какви са ми гримовете или кой ме е поканил да изезем, ако въобще имаше такъв.. Живота ме принуди да порасна по-бързо. И въпреки това не съм безчуствена, не съм ледена или нещо такова. И аз искам да ме харесват. не искам една тълпа след мене, просто някой, за д се почувствам и аз мъничко желана, мъничко харесвана.
Идва Свети Валентин, един толкова измислен и захоросан празник, че няма накъде повече. Но и аз искам да изпитам мъничко еуфория. Не искам букети от червени рози или подаръци, искам.. Бих била доволна на една целувка, на едно здравей и една прегръдка.
След миналата година дори ме е страх аз да харесвам някого. След всичко станало с последното момче, което харесвах. По точно всичко, което не стана. Бях страхилвва, бях уплашена да му призная, понеже той беше толкова по различен от мен. И черната дупка, в която бях... Сега се повтаря. От почти година не съм се усмихвала, не съм ставала с усмивка сутрин, за да се имам надежда за нещо хубаво. И сега е дори по-лошо от преди. Защото ме е страх от собствените ми чувства, страх ме е, че може би наистина съм толкова отвратителна, колкото си мисля, че наистина нищо не заслужавам. Но друг път си мисля, че едва ли съм най-грозната или глупава на света, че да се чувствам единствената сама.
Поста ми стана много объркан, аз самата като го чета не мога да разбера за какво става дума. Обаче се надявам да ме разберете. Кажете ми каква трябва да бъда? И моля ви нека да не е поредното "бъди себе си". Защото явно моето "аз" е наистина ужасно. Това е. просто празна тъга.