Случвало се е. Не е приятно.
В старото училище имаше едно момиче, на което майка му беше лекарка в лабораторията, баща и беше бивш учител в училището ми. Та с въпросното момиче бяхме приятелки от пърив до шести клас - в пети помня като отидохме в едни от първите часове по човека и природата и английски... "Абе, миличка, много поздрави имаш от баща ти...", "Мама как е?", "Прати на майка ти много поздрави." и още, и още. През това време аз си късах задника да уча и не, че нямах високи оценки, ама тя даже и да имаше пропуски и се прощаваха, тя да говори в час нищо не и казваха, другите опираха пешкира. И всяко второ изречение започваше с "Майка им е лекар.". Сега като се замисля не знам как почти шест години ми е била най-добрата приятелка. И дори, когато беше неведнъж съм и била обидена от тва постоянно лансиране и перчене. После се доказах - сама, без помощта на маменцето и татенцето, да са ми зад гърба, беше трудно, ама бях доволна.