Любовта на магарешкия бодил


В градинка от рози корени впил,
израснал нахален, наперен бодил.
До него в лехата, красива и бяла,
най-нежната роза била разцъфтяла.

Бодилът от обич за нея копнял
от първия миг, кога я видял.
-Аз равен съм с нея - си мислел-
нали и тя както мене има бодли?

Над бялата роза снага e привел,
в коварна прегръдка я цяла уплел
и шепнел безспирно отровни слова
за своята обич и свойта душа.

Все по-плътно, обхванат от страст
впивал бодлите си в нежния храст.
Със сянка отровна го плътно покрил,
лишил го от слънце и го убил.

И клюмнал цветеца без жал умъртвен
от мъка загаснал е светлия ден
замлъкнали песните, птици добри
проляли за Розата жарки сълзи.

Но трънът след нея веч не живял,
от нейде дошло е магаре с юлар,
и с радост огромна то ревнало-"браво"
а после до корен Бодила изяло.

Не знам дали съм го пускал....