Отговор в тема
Трябва ми съчинение разсъждение на тема Ролята на семейството,приятелите и обществото за формиране на личността в трета глава на "Мамино детенце".
като толкова ти трябва,седни и си го напиши сама!никой не е длъжен да мисли вместо теб.всеки си има свои домашни и задължения и никой няма си губи времето да се занимава с твойте.
Всеки би казал на момичето да го напише,но като знам какви шашави даскали има и дават такива теми,че никоя не може ти помогне!
Аз препоръчвам всеки справил се добре с подобна тема да я качи в нета и сметнете ако от всеки по една тема бъде качена цена няма да имаме!
Аз съм Анбу Психолог и съм 2в1
-Професионален убиец
-Психолог
Повестта “Мамино детенце” на Любен Каравелов има много внушения, но основното от тях е нравственото и физическото падение на личността, обусловена от начина на живот и възпитание. Писателят съсредоточа пороците, въплътени в образа на Николчо, противопоставяйки го на другите – жизнеустойчиви сили в обществото, а това му дава основание за оптимизъм. Николчо е съвкупност на всички отрицателни страни на чорбаджийската класа. Поведението му е път към падение и нравствена деградация. Той пие, пуши, лъже, краде, унижава не само слугите, но и близките си хора. Тази морална деформация погубва не само него, но и близките и цялото общество. Поощряването на Николчо да пие, да пуши, да се държи унизително със слугата Иван Нищото е родителска грешка, която има изключително силни отрицателни последици. Това поведение в семейството се пренася в училището, във взаимоотношенията с другите в обществото. Всичко това са корени в социалното разделяне на обществото, в основата на което са парите и безграничната власт. Поведението на Николчо в училище е под знака на три важни житейски правила: “да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от близките си любов и почитание...”. Той е научен на това от родители и учители. За Неновица е по – важно в училището детето да се чувства добре, отколкото какви познания ще получи, а даскал Славе знае как да бъде добър с тези, които имат власт и пари и неговата максима е: ”Чорбаджийско дете не се бие...”. Николчо започва да пие с одобрението на майка си, която с любов го поощрява: ” Пини си, сине, пини си, мами!... Ако ти тегли сърцето, то си попийвай по малко. Нашата ракия не е като другите. И цариците могат да я пият.” . По – късно “маминото детенце” се превръща в пристрастен пияница, за което допринася и неговата компания, които “спяли да пият, яли да пият и живели да пият.” . Общественото мнение на българи турци в Казанлък е категорично: “подобни хора” трябва да се затварят при лудите или да се изгонват от града, за да “не мърсят чистото и доброто” , като откроява и вината на бащата и майката, считаща, че на “чорбаджийските синове трябва да се прощават множество прегрешения”. Отношението на Николчо към парите е друга стъпка по пътя на падението. Според “Маминото детенце” селяните печелят парите с кървав пот и с мотика в ръка, а чорбаджиите ги “добиват” събрани и “което се печели лесно, то де и харчи лесно”. Тази житейска философия естествено води до кражбата на семейните пари и смъртта на чорбаджи Нено. Морално деформираната личност е безпринципна във всички сфери на живота, за това и след брака, Николчо става безскрупулен и циничен. Падението му се отразява и върху живота на жена му Пенка, на двете му деца и на майката, чието късно проглеждане не може да промени поведението на сина си. За четири години Николчо пропилява всичките пари на баща си и дръзва да продаде къщата и розовите градини и единствено обществената намеса го възпира да направи това. Следващите стъпки по пътя на падението са затвор в Пловдив и скитнически живот с една циганка в Гюрчево. Нравственото послание отправено от Любен Каравелов към нашето поколение е за преодоляване на пороците чрез непримирима и непрекъсната борба с тях
Ако ме прогониш, ще изгасна.
Ала доближиш ли се, ще се стопя.
Да те имам е така опасно!
(Да те нямам значи да умра.)
Благодаря ти страшно много!!!
трябва ми много спешно съчинение разсъждение върху тема ЖИМОТ НА СЯНКА в повеста мамино детенце
blago garqti 4ove4e =D>
mn blagodarq ti pi4
Първоначално написано от иренчето
zdraveite! nqma da e po temata no bih iskala da mi kajete ot kade ste namerili tolkova kartiki (ot koi sait) i ako moje da mi obqsnite kak se slagat tam! blagodariq predvaritelno skype mi e roksana6890
a e-maila roksana_1@abv.bg
dovijdane
Повестта “МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ” от Любен Каравелов
В центъра на повествованието на художествената творба са животът на чорбаджийското семейство и типът възпитание, продукт на който е "маминото детенце" Никола. Критико-реалистичното перо на майстора разказвач Любен Каравелов проследява историята на Николчовото пропадане, като разкрива ярко различните етапи от живота на героя: детство, юношество, зрелост.
Творецът описва бита, материалната обстановка и духовната атмосфера на малкия български град от средата на 19-ти век, изразявайки недвусмислено критичното си отношение към разкритата действителност.
Осъдителното егоистично поведение на българските чорбаджии в решително за народа време /епохата на националноосвободителната борба/ предизвиква гняв и възмущение в душата на честния патриот Каравелов, който страда за съдбата на българската общност.
Чорбаджийското семейство е представено още в началото на повестта, за да бъде уточнена атмосферата, в която израства новото поколение българи. Заможната класа не само се е отказала от дълга си към народа (тя би трябвало да носи отговорност за цялата общност като по-състоятелна, а често и по-образована), но и е неспособна да поеме каквито и да било социални ангажименти. По-заможните слоеве на българското общество за съжаление не подготвят духовни водачи на народа, а паразити, достойни наследници на морала и безотговорността на възпитателите си. Изобличението на чорбаджийството е постигнато чрез убедителни доказателства за безсмислието на неговото съществуване.
Важна роля за разкриването на социалната и нравствената същност на българското чорбаджийство играе подробното портретно описание на героите (Нено и Неновица) още в началото на повестта. Каравелов използва различни форми на художествената сатира- сатирично портретуване от писателя и едновременно самоизобличение на героите, за да разкрие характерните черти на чорбаджиите: физическа уродливост, духовна пустота, алчност, грубост, жестокост, нечестност, паразитизъм, неспособност за благородни стремежи. Тези качества са в пряка зависимост от общественото положение на чорбаджията, когото писателят обвинява в безразличие към колективната съдба на народа. Показвайки ограничаването на чорбаджиите единствено в рамките на собствените им интереси, Каравелов доказва егоизма на класата и нейната незаинтересованост към народната съдба във време на голямо историческо изпитание.
Що се отнася до наследника на Нено и Неновица, разстоянието от казанлъшките розови градини до гюргевските кръчми се оказва кратко и Николчо го изминава бързо и без затруднение, защото е унаследил инстинкта за лентяйство, разврат и пиянство, характерен за класата, от която произхожда. Във втора глава на повестта, след като е въвел и тримата си герои, Любен Каравелов прави едно обобщение на казаното за тях до момента, като съпоставя родителите и сина по основните им качества. Изтъквайки, че не съществува "психологическо сходство" между бащата и сина, писателят характеризира Нено и Неновица като "лениви и неподвижни", а Николчо като "живо и пъргаво " дете; тях като "благоразумни и любители на тишината и спокойствието", а него като "пернат и любител на различни приключения"; тях като хора, които "обичали да трупат богатства", а него като човек, който "обичал да ги яде". Очевидно разгулният живот, който Николчо отрано се научава да води, не е характерен за двамата му родители, но според Каравелов е обичаен за чорбаджийската класа. От друга страна, поради своята отпуснатост и безотговорност към задълженията си на родители, Нено и Неновица (без да са прахосници, пияници и развратници) несъзнателно поощряват сина си да стане такъв, защото не му дават добър пример за смислен и съзидателен живот.
Единственото, но твърде съществено "сходство" между родителите и техния син според писателя е класовото високомерие, което се състои в това, че "всеки от тях обичал да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от ближните си любов и почитание". Л.Каравелов подчертава тази важна прилика, защото именно високомерието на класата стои в основата на безотговорното отношение, което Николчо проявява към другите хора /слугите, "полудругарите", дори към родителите си и към собственото си семейство по-късно/. Никoй никога не е възпитавал у него стремеж към високи цели и идеали, загриженост за другите и готовност за саможертва в името на някакви ценности. Егоизмът е основна характеристика на чорбаджийската класа, затова не е изненадващо, че именно егоизмът мотивира цялото поведение на Николчо.
Али ага, Стояновата майка, Иван-нищото, Пенка, даскал Славе и другите второстепенни герои- пряко или косвено- с поведението, с мислите и със съдбата си задълбочават изобличението на чорбаджийството. Иван-нищото е представител на онази робска психика, на основата на която са възможни и безогледното грубо отношение към човека, и пълното пренебрежение към другите. Мъдрият Али ага недвусмислено осъжда немарливостта на чорбаджиите към възпитанието на децата в семейството, осъжда и паразитизма и развратния живот, който води младото поколение. Страдащата поради нещастието на сина си Стоянова майка яростно изобличава грубото незачитане на човешките чувства, господарското пренебрежение към правото на избор в любовта, алчността на чорбаджиите за "най-хубавото". Невинната Пенка, омъжена насила за Никола, става жертва на егоизма на чорбаджийската класа, на безотговорното и вероломно отношение към другите, на незачитането на човешките чувства и желания. Хитрият даскал Славе- като представител на продажната част от българската интелигенция- подсилва господарското самочувствие на класата, като раболепничи пред чорбаджийските семейства, към чиито деца не е строг, защото именно на чорбаджийското благоволение е разчитал през целия си живот. Несправедлив и безчестен, той се примирява с унизителното си положение на "слуга" на класата, от която зависи собственото му благосъстояние.
Описанията на героите в началото и в края на повестта представляват своеобразна рамка на творбата. Художественият смисъл на тази рамка е да покаже обречеността на класата, която води паразитен начин на живот, като й противопоставя труда и съзиданието като начин за осмисляне на човешкото съществуване; тя допринася за въздействието на произведението, защото придобива значението на присъда над безсмисления паразитен живот на чорбаджийската класа.
Писателят използва активно богат набор от средства за изграждане на образите на героите: първа поява на героя, знаковост на името, чувства, мисли и преживявания, действия, поведение, мотиви на поведението, отношения с другите, портрет и реч, социална характеристика и биография. По този начин създава живи и незабравими образи: типът, носейки обобщението, получава и ярък индивидуален облик, затова е невъзможно героите да бъдат объркани с други. Няма нищо случайно- ако има портретно описание на героя, то говори недвусмислено за неговия характер, но ако е пропусната портретната характеристика, то тя говори именно чрез отсъствието си.
Повестта "Маминото детенце" ярко изразява Каравеловата социална позиция- българската чорбаджийска класа живее празно и откъснато от народа, тя отглежда и възпитава порочно и вредно поколение, защото самата тя е покварена. Така- чрез историята за житейския провал на чорбаджийския син Николчо- по художествен път общественикът Каравелов произнася своята справедлива присъда на писател хуманист и демократ.
"Маминото детенце" е определяна от критиката като ”ярка социална повест” и “нравоучителна творба”. Създадена през 19-ти век, нейните поучения не са остарели и ненужни и в модерното ни време, защото темата за възпитанието на децата в семейството, училището, приятелската среда и обществото като цяло е вечна.
К.Недялкова
172бан по ип и профил. т.8 системно
172
като толкова ти трябва,седни и си го напиши сама!никой не е длъжен да мисли вместо теб.всеки си има свои домашни и задължения и никой няма си губи времето да се занимава с твойте.
Хаха пич говори в единствено число аз съм съгласен да помагам когато трябва.
като толкова ти трябва,седни и си го напиши сама!никой не е длъжен да мисли вместо теб.всеки си има свои домашни и задължения и никой няма си губи времето да се занимава с твойте.
Хаха пич говори в единствено число аз съм съгласен да помагам когато трябва.
кои те кара ти да го прави6?тя пита тези които искат да и помогнат.Ти като не иска6 си трай там и тва е!
ХОРА СУПЕР СПЕШНО ШЕ ПРАИМ КЛАСНА БО ЛИТЕРАТУРА АПАК ТАЯ НИ ДАДИ ТЕМИ ДЕТО НЕ СМЕ ГИ ПРАИЛИ.ТРЯБЖА МИ ТЕМА НЕНО И НЕНОВИЦА ЛЮБИТЕЛИ НА ТИШИНАТА И СПОКОЙСТВИЕТО
Повестта “МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ” от Любен Каравелов
В центъра на повествованието на художествената творба са животът на чорбаджийското семейство и типът възпитание, продукт на който е "маминото детенце" Никола. Критико-реалистичното перо на майстора разказвач Любен Каравелов проследява историята на Николчовото пропадане, като разкрива ярко различните етапи от живота на героя: детство, юношество, зрелост.
Творецът описва бита, материалната обстановка и духовната атмосфера на малкия български град от средата на 19-ти век, изразявайки недвусмислено критичното си отношение към разкритата действителност.
Осъдителното егоистично поведение на българските чорбаджии в решително за народа време /епохата на националноосвободителната борба/ предизвиква гняв и възмущение в душата на честния патриот Каравелов, който страда за съдбата на българската общност.
Чорбаджийското семейство е представено още в началото на повестта, за да бъде уточнена атмосферата, в която израства новото поколение българи. Заможната класа не само се е отказала от дълга си към народа (тя би трябвало да носи отговорност за цялата общност като по-състоятелна, а често и по-образована), но и е неспособна да поеме каквито и да било социални ангажименти. По-заможните слоеве на българското общество за съжаление не подготвят духовни водачи на народа, а паразити, достойни наследници на морала и безотговорността на възпитателите си. Изобличението на чорбаджийството е постигнато чрез убедителни доказателства за безсмислието на неговото съществуване.
Важна роля за разкриването на социалната и нравствената същност на българското чорбаджийство играе подробното портретно описание на героите (Нено и Неновица) още в началото на повестта. Каравелов използва различни форми на художествената сатира- сатирично портретуване от писателя и едновременно самоизобличение на героите, за да разкрие характерните черти на чорбаджиите: физическа уродливост, духовна пустота, алчност, грубост, жестокост, нечестност, паразитизъм, неспособност за благородни стремежи. Тези качества са в пряка зависимост от общественото положение на чорбаджията, когото писателят обвинява в безразличие към колективната съдба на народа. Показвайки ограничаването на чорбаджиите единствено в рамките на собствените им интереси, Каравелов доказва егоизма на класата и нейната незаинтересованост към народната съдба във време на голямо историческо изпитание.
Що се отнася до наследника на Нено и Неновица, разстоянието от казанлъшките розови градини до гюргевските кръчми се оказва кратко и Николчо го изминава бързо и без затруднение, защото е унаследил инстинкта за лентяйство, разврат и пиянство, характерен за класата, от която произхожда. Във втора глава на повестта, след като е въвел и тримата си герои, Любен Каравелов прави едно обобщение на казаното за тях до момента, като съпоставя родителите и сина по основните им качества. Изтъквайки, че не съществува "психологическо сходство" между бащата и сина, писателят характеризира Нено и Неновица като "лениви и неподвижни", а Николчо като "живо и пъргаво " дете; тях като "благоразумни и любители на тишината и спокойствието", а него като "пернат и любител на различни приключения"; тях като хора, които "обичали да трупат богатства", а него като човек, който "обичал да ги яде". Очевидно разгулният живот, който Николчо отрано се научава да води, не е характерен за двамата му родители, но според Каравелов е обичаен за чорбаджийската класа. От друга страна, поради своята отпуснатост и безотговорност към задълженията си на родители, Нено и Неновица (без да са прахосници, пияници и развратници) несъзнателно поощряват сина си да стане такъв, защото не му дават добър пример за смислен и съзидателен живот.
Единственото, но твърде съществено "сходство" между родителите и техния син според писателя е класовото високомерие, което се състои в това, че "всеки от тях обичал да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от ближните си любов и почитание". Л.Каравелов подчертава тази важна прилика, защото именно високомерието на класата стои в основата на безотговорното отношение, което Николчо проявява към другите хора /слугите, "полудругарите", дори към родителите си и към собственото си семейство по-късно/. Никoй никога не е възпитавал у него стремеж към високи цели и идеали, загриженост за другите и готовност за саможертва в името на някакви ценности. Егоизмът е основна характеристика на чорбаджийската класа, затова не е изненадващо, че именно егоизмът мотивира цялото поведение на Николчо.
Али ага, Стояновата майка, Иван-нищото, Пенка, даскал Славе и другите второстепенни герои- пряко или косвено- с поведението, с мислите и със съдбата си задълбочават изобличението на чорбаджийството. Иван-нищото е представител на онази робска психика, на основата на която са възможни и безогледното грубо отношение към човека, и пълното пренебрежение към другите. Мъдрият Али ага недвусмислено осъжда немарливостта на чорбаджиите към възпитанието на децата в семейството, осъжда и паразитизма и развратния живот, който води младото поколение. Страдащата поради нещастието на сина си Стоянова майка яростно изобличава грубото незачитане на човешките чувства, господарското пренебрежение към правото на избор в любовта, алчността на чорбаджиите за "най-хубавото". Невинната Пенка, омъжена насила за Никола, става жертва на егоизма на чорбаджийската класа, на безотговорното и вероломно отношение към другите, на незачитането на човешките чувства и желания. Хитрият даскал Славе- като представител на продажната част от българската интелигенция- подсилва господарското самочувствие на класата, като раболепничи пред чорбаджийските семейства, към чиито деца не е строг, защото именно на чорбаджийското благоволение е разчитал през целия си живот. Несправедлив и безчестен, той се примирява с унизителното си положение на "слуга" на класата, от която зависи собственото му благосъстояние.
Описанията на героите в началото и в края на повестта представляват своеобразна рамка на творбата. Художественият смисъл на тази рамка е да покаже обречеността на класата, която води паразитен начин на живот, като й противопоставя труда и съзиданието като начин за осмисляне на човешкото съществуване; тя допринася за въздействието на произведението, защото придобива значението на присъда над безсмисления паразитен живот на чорбаджийската класа.
Писателят използва активно богат набор от средства за изграждане на образите на героите: първа поява на героя, знаковост на името, чувства, мисли и преживявания, действия, поведение, мотиви на поведението, отношения с другите, портрет и реч, социална характеристика и биография. По този начин създава живи и незабравими образи: типът, носейки обобщението, получава и ярък индивидуален облик, затова е невъзможно героите да бъдат объркани с други. Няма нищо случайно- ако има портретно описание на героя, то говори недвусмислено за неговия характер, но ако е пропусната портретната характеристика, то тя говори именно чрез отсъствието си.
Повестта "Маминото детенце" ярко изразява Каравеловата социална позиция- българската чорбаджийска класа живее празно и откъснато от народа, тя отглежда и възпитава порочно и вредно поколение, защото самата тя е покварена. Така- чрез историята за житейския провал на чорбаджийския син Николчо- по художествен път общественикът Каравелов произнася своята справедлива присъда на писател хуманист и демократ.
"Маминото детенце" е определяна от критиката като ”ярка социална повест” и “нравоучителна творба”. Създадена през 19-ти век, нейните поучения не са остарели и ненужни и в модерното ни време, защото темата за възпитанието на децата в семейството, училището, приятелската среда и обществото като цяло е вечна.
К.Недялкова
172
Трябва ми съчинение-расъждение върху целия раэказ "Ангелинка"
Моля Ви спешно е и не търпи отлагане,трябва ми сега!
Виж това:
В разказа “Ангелинка” Елин Пелин пресъздава образа на едно сираче с добра, чув-ствителна душа и любящо сърце. Момчешката мечтателност е породена от искрената му обич, изразяваща се в неговите фантазии, подплатени с топли чувства. Ангелинка е един блян, който разбужда въображението на пастирчето,отваря очите му за красотата и неж-ността.
Романтичният светоглед и мечтателната натура на момчето се проявяват във всич-ки моменти на разказа,но тяхната кулминация са преживяванията на героя в планината.Тук реално и нереално, приказно и митологично се преплитат, за да се изяви възвишената и благородна душа на “юначен покровител”, защитник на слабите и борец срещу злото.
Към света на детските мечти Елин Пелин насочва вниманието на читателя още в началото на произведението си. Добрата леля Станка непрестанно стимулира въображе-нието на децата с похвали за родственицата си Дъмша и нейната дъщеря Ангелинка. По-степенно образите на двете столичанки започват да губят реалните си измерения и се превръщат в образец за нравствена чистота и съвършенство. В представите си, повлияни от християнската митология, децата пренасят Дъмша и Ангелинка в небесния свят, от-реждат им място до “дядо Господ и скърбящата негова майка -пречистата света Богоро-дица”.
Богатата фантазия на главния герой раздипля своите мрежи през двете “чудни пла-нински нощи” под самите звезди. Макар Ангелинка да е градско момиче, влюбеното момче не се опитва да я види в нейната среда, а я пренася чрез мислите си в планината, която със своята загадъчност и романтика отговаря най-пълно на представите му за приказност и красота. Детето слуша приказките на овчарите и народното творчество го възпитава да цени красотата. В мълчанието на нощта то усеща не само реалното - “сънното проским-тяване на кучето”, “ тайнствените гласове на нощните птици”, но и приказното - заспива “омагьосан като в скутите на някоя горска самодива”. В приказен унес романтичната му душа се пренася в един нереален, но прекрасен свят, където съществуват само то, Анге-линка и злите сили, от които като истински рицар я брани. Сирашката мъка и трудният живот не са погубили естественото му душевно благородство. От приказките момчето ус-воява мотива за героичното в името на доброто. Въображението му свързва Ангелинка и със земното / “бяло врабче”/, и с фантастичното /”златна пчела”/, и с небесното /”ангелче”/, но и в трите й превъплъщения романтично настроеното момче я дарява с криле.Себе си то вижда в летеж върху крилете на орела, на които спасява и “царицата на своята фантазия”.
За дванадесетгодишното овчарче добротата не е достатъчна за победа над злото, нужни са още сила, смелост, благородство и стремеж към справедливост. Копнежът му да ги притежава изпълва неговите сънища с подвизи, чиито извършител е самият той. Може би момчето инстинктивно е усетило, че любовта дава не само криле, но и воля, храброст и безстрашие.
Във въображението на момчето Ангелинка е нежна, ефирна, безплътна. Блянът по нея пречиства душата на сирачето, извисява я, преизпълва я с доброта и благородство. Впоследствие писателят ще даде възможност на своя герой да види наяве любимото мо-миче и по тоя начин ще внуши на читателя, че красотата и съвършенството са елементи не само на въображението, те са оная съставка на живота, която му придава смисъл.
Героите на Елин Пелин са хора с щедри души, искрени и чистосърдечни. Те мечтаят за един по-долъп свят и търсят в трудното си ежедневие красотата. Стремежът към доброто, поривът към красота превръща живота им в празник .
За този копнеж на човешката душа в най-милия период от живота на човека – детството, разказват Елин Пелин в произведението си “Ангелинка”. Детството е оня светъл прозорец, от който чистите детски очи надничат в света и търсят красота, доброта и обич. Към детството човек винаги се връща, за да се почувства по-чист, по-добър.
Срещата на Елин-Пелиновите герои с леля Дъмша и Ангелинка е осъществената му съкровена мечта. Малкото момче я изживява като прекрасен празник, като звезден миг в своя сиромашки живот. Влюбеното му сърце се докосва до нещо добро, красиво и възвишено, непознато досега за него. Душата на овчарчето се чувства окрилена, възродена и затова се радва, празнува, ликува.
Разказвачът се връща назад в годините, за да срещне там момчето, чието име е увенчало целия разказ, да възстанови неговия прекрасен образ, да си припомни нежността и красотата на онова свято чувство, което остава за цял живот.
Повествованието се води от първо лице единствено число и това му придава искреност и непосредственост. Писателят сам е герой на своята творба и затова носталгията по миналото е предадена лирично.
Желанието на момчето да срещне леля Дъмша и Ангелинка е свързано с копнежа му към нещо светло и хубаво, към което го подтиква леля Станка с всекидневните разкази за своите далечни роднини като за възвишен идеал. В поведението на селяните се откроява стремежът на обикновения човек да се откъсне от еднообразното битие и да се докосне до един друг свят, различен и непознат. Леля Дъмша и нейната малка дъщеричка въплъщават вълшебството на нещо прекрасно, в което властват добротата и ангелската красота.
Потопил читателя в атмосферата на селските детски дни в центъра на разказа писателят поставя своята малка героиня Ангелинка. Името й буди асоциации за ангелска краноса и чистота, навява мечти и съкровени мисли в юношеската му душа. Овчарчето я превръща в царица на своите фантазии.
Представата на момчето за света и хората са се формирали под въздействието на приказките и християнските легенди, в които красивото и доброто винаги побеждават грозното и злото. Ето защо във въображението му леля Дъмша е далечна, всемогъща и непостижима вълшебница, образът й е обкръжен от “светъл ореол”. Представя си я в небесния лазур до дядо Господ и света Богородица. Там, на небето, е Ангелинка. В представите на момчето тя е “русокоса звездица”, божие създание. За естествен зрителен фон на изживяването на овчарчето авторът е избрал изпълнената с романтика планинска нощ с тлеещия огън и трепнещите по небето звезди. Реално, небесно и вълшебно се смесват. В приказен унес романтичната душа на момчето, богатото му въображение го пренасят в света на сънищата мечти и мечтите сънища. То и малкото софийско момиче заемат местата на героите от фантастични приказки. В този приказен свят съществуват само то, Ангелинка и злите сили, от които рицарски я брани: убива “огнения змей”, търси я в “подземни царства”, спасява я “на крилете на орел”, развързва “страшни магии”, царува заедно с нея. Въображението му свързва Ангелинка със земното ( “бяло врабче”) , и с фантастичното(“златна пчела” ), и с небесното(“ангелче”). И в трите ъ превъплъщения момчето я вижда с криле за полет. Авторът е избрал две цветови гами, за да покаже преживяванията на момчето. Преобладават синонимите на златното и бялото.
Светът, който пастирчето гради в мечтите си, е изпълнен с много светлина и радост. Трогателен е този юношески порив към доброто и героичното, вдъхновен от любовта и идеала. Сирашката му мъка и трудният живот не са погубили душевното му благородство. За дванадесетгодишното овчарче добротата не е достатъчна за победа над злото. Необходими са смелост и безстрашие. Любовта ражда воля и храброст. Неудържим е копнежът на момчето да се доближи до своя свещен идеал. Това навярно се подсилва и от желанието да усети топла майчина ласка от леля Дъмша, която за сирачето символизира не само мерилото за добро и зло, а и за нежна обич и доброта.
За силата на идеала и неговото въздействие най-добре може да се съди от поведението на леля Станка, когато получава писмо от софийската си роднина, че ще дойде на гости на Възкресение. “Загубена от щастие”, добрата леля Станка не може да си намери място от щастие.Със своето радостно очакване тя заразява и млади, и стари, които искат да се докоснат до непознатата вълшебница, да усетят пречистващото й въздействие.
Мъката, която обхваща момчето след полученото писмо от леля Дъмша, не е само защото името му не е споменато сред поздравените в него.Терзае го мисълта, че на празника ще бъде в планината и няма да види далечните роднини на леля Станка. Душата му е нежна и чувствителна и затова лесно ранима. Но колкото бързо в душата на едно дете се ражда мъка и бързо се изживява, толкова и скоро тя се разпръсква. Пречистена в страданието, радостта му избликва възторжена и светла, когато разбира, че леля Станка не го е лишила от възможността да види далечните роднини. Душевния си полет пастирчето представя с глагола “хвръкнах”.
Душата на момчето изживява върховно щастие, когато на Възкресение слиза от планината. Картината на свежата пролетна утрин е не по-малко красива от небесната. Влюбените очи на юношата виждат света прекрасен: слънцето грее по-ярко; птиците пеят по-весело; цветята ухаят по-силно. Букетът от росни иглики, набран за Ангелинка, е израз на неподправена обич и желание да се докосне до своя идеал. Утринното пробуждане, пролетните цветя и росата подчертават разцъфването на едно естествено чисто чувство. В унисон с радостното настроение на момчето е и тържественият звън на камбаната. Христовото Възкресение ли известява, или тържеството на младата му душа? Любовта и радостта са променили довчерашното дете. Сега то е възторжен юноша, който бърза за първата си среща. Вълнението отнема физическите му сили. “Краката и ръцете ми трепереха, а лицето ми трябва да е било по-бледо от игликата, която носех”.
Срещата с леля Дъмша развенчава гордостта на леля Станка. Какво несъответствие между въображаемия и реален образ: на главата й “смачкана черна шапка, украсена с две избелели рози, до които стърчаха две черни проскубани страусови пера”; лице –“сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда”!
Срещу прекрасния, усмихнат образ на красива вълшебница, като в криво огледало се възправя лице на вещица. Чрез антитеза се засилват противоречията между очакваното и действителното, между земното и небесното, между реалното и приказното, между тъмната къща и простора.
Портретът на леля Дъмша е представен през погледа на героя с думи от неговия селски речник: “говореше громко”,” два стари зеленясали зъба”. При срещата с леля Дъмша романтичната душа на чувствителното момче се разочарова, но се обогатява със собственото си откритие, че когато липсва хармония между физическа и нравствена красота, по-съществена остава добротата, която е огледало на душата. Тази грозна на пръв поглед жена има притегателна сила, която покорява, премахва недоверието, надмогва разочарованието. Душевното й излъчване кара момчето да целуне с благоговение ръката й. Добротата, част от душевното богатство и красота на обикновения човек, прави привлекателни всички, които я носят, и щастливи тези, които могат да я оценят.
Срещата с Ангелинка е мигът, към който Елин Пелин води читателя от първия ред на разказа. Тя е кулминационен момент за тържеството на чувствата. Първото впечатление на момчето за нея е, че тя е като “слънчево петно”, което огрява тъмната стая. Царицата на неговите фантазии е зрима. Тя е “облечена в бяло, отрупана със сини и червени панделки, с мека златна коса, пусната свободно по плещите също превързана с панделки”. “В нея нямаше нищо земно”. Използвайки светлинна метафорика, писателят не само изгражда контрастен образ на леля Дъмша, но го извисява до символ на чистотата, на младостта.
Не е трудно в това описание да познаем душата на влюбеното момче. Едва ли малката гостенка притежава неземната красота, която му се привижда. Но то я възприема не чрез очите си, а чрез сърцето си. Тя е образът на неговото въображение, плод на чувствата и копнежите му. Дълго носен в сънища и видения, този образ отказва да се подчини на реалността. Трепетите на любовта са в състояние да заглушат всичко, което накърнява прелестния лик на обичания човек. Сякаш самата пролет е нахлула в душата на момчето със своето многообразие, свежест и аромат. Присъствието на Ангелинка е като че ли проява на най-фините и чисти трептения на светлината и звука. Момчето стои пред нея като пред икона. Чудото е станало – тъмната къща засиява със светлината на бялото и златното. Сякаш небесна синева струи от очите на момичето.Героят на Елин Пелин потъва в магията на радостта и опиянението.
Епизодът е беден на пряка реч – само Ангелинка изрича няколко думи и надава радостен вик, но авторът създава усещането, че душите им са намерили общ език. Момчето усеща, че възклицанието на Ангелинка: “Колко цветя! Колко цветя!” е искрено и извира от чистата й душевност. Жестът му – поднасянето на цветя, необичаен за грубите селски нрави, е продиктуван от нежната му душа и влюбеното му сърце. Като пред жертвеник на божество той поставя своя подарък. Това е неговият поклон пред красотата, пред владетелката на мечтите и сънищата му.
Споменът за тези преживени прекрасни чувства, трепнали в юношеските години, не го напуска и винаги придружава житейския му път, за да прави душата му по-благородна, по-възвишена.
В живота на всеки човек има нужда от романтика, от вяра в доброто и красивото. Всеки има нужда от един такъв звезден миг, в който трепетно да се пита: “Истина ли беше това, или сън?”
Радвай се на този миг. Този миг е твоят живот.
моля ви спешно трябва да напиша съчинение на тема моите корени
.нз как да го започна и какво въобще да пиша помогнете ми трябва ми за понеделник
виж TYK
trqbva mi razrabotka na nikola vapcarov ,,borbata e besmisleno jestoka,, i na ,,sun,,
Сън - Никола Вапцаров
1.Заглавие
Сън -блян, мечта(представя се душевно състояние)
-нереалност
-желание
-щастие
Всички понятия намират приложение в стихотворението
2.Стихотворението представя диалогична ситуация, в която нереалното е въплътено в един от участниците в диалога(Фернандес), или по-точно в неговия сън.Но Фернандес не живее в съня, а е изобразен заедно със своя събеседник(Лори), който се явява представител на жестоко-реалистични свят на войната(в двамата персонажи е въведена основната идея за опозиция между два свята:реален и имагинерен).Поне в началото ан Лори не му се слушат разни сънища и то в окопа, миг преди атаката, в кочто може всеки един от тях да загуби живота си.Той тълкува поведението му като детинско и опасно размекване пред сигнала за бой.Лори е персона, който въвежда коренно различна перспектива;той не може да възприеме факта че неговият събеседник започва да се размеква в една толкова реалистична ситуация като войната.Противопоставянет на двете гледни точки представят разказът на Фернандес като наивен, нереалистичен,и неуместен, а още повече че поведението му абсурдно
3.Започвайки д разказва Фернандес сякаш си дава сметка за неадекватността на разказа си в наличните обстоятелства.Не е съвсем сигурен нито в съдържанието на съня, нито в уместността да го разкаже.Въпреки това той започва да го описва, но той е неравен и нервен.Фернандес непрекъснато търси взаимност и разбиране в диалога.Търси начин да премахне некомуникативната бариера, поставена от Лори.Въпреки наложените прегради разказът за съня се налгаа и започва да доминира в стих.;налага се въпреки опасностите и реалностите.
4.Вапцаров:
-започва с “реалистичната картина” на войната
-обрисува завода-той е сущия, но възвеличен.Разкрива се запазването на приятелските взаимоотношения въпреки променените соц.роли;липсва класово разделение
-напуска завода;извисява се към небето;напуска соц. пространство, за да се отправи към природното;душата е свободна;опозиция вън вътре
Встихотворението не се говори само за разказа в окопа между един по детски наивен и един реалистичен войник.Наблюдава се сливане на ролите.Реакцията на Лори е странна-вместо окончателно да с еопита да отрезви Фернандес,самият той се размеква,гледайки го в очите,търсещи взаимност,жадуващи контакт,наивни и топли.Той е заразен от неговия копнеж.Тук трябва да се направи още веднъж пояснение на заглавието-То не е точно определно, не е само на Фернандес, той е на Лори на читателя на невидимия разказвач на самия Вапцаров.
5.Войната присъства два пъти
-в началото.където доминира зрялото и възрастното
-в края-преобладава детското и наивното
хем се прави опозиция, между реално и имагинерно, хемначало и край се изравняват, защото имат една и съща функция-завръщане към действителността
6.Финал-отстъшването на мрака говори за отстъпване на врага(смислово значение на мрака Мрак=Враг),за идването ан зората,символ на новото.Сигналът не се явява контраст на изказания сън, а негово потвърждение.Отстъплениет на противника е представено прекалено лесно =>сън=реалност.Но Вапцаров оставя отворен край.Оставя на читателя само да прецени дали в конкретните обстоятелства реалността трябва да наделее или не.И все пак Вапцаров дава и своята гледна точка, представяйки в текста нереални факти и събития които логично говорят за доминиращата роля на Съня
tenks mnogo
здравейте имам огромен проблем българичката ни постави за задача съчинение разсъждение на '' да си пролеем вси кръвта '' от стихотворението на Добри Чинтулов къде си ти любов народна ?
като ни е дала план :
1 Увод :
-какво е саможертва ?
- защо се жертва личността ?
- кое я мотивира ?
2 Изложение:
- теза (твърдението;мнението на пишещия по зададения въпрос)
-подтези (1,2 или повече )
-Доказателствена част (преходи между отделните подтези т.е свързващи изречения)
3 Заключение(обобщено мнение по написаното в доказателствената част )
Моля ви да ми помогнете опитвам се да го напиша от четвъртък но не става а ми трябва за 1 март (утре)
Благодаря ви предварително !!!!
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
