Напоследък, а и не само сега...и преди ме налягат едни мъчителни мисли за бившия..
Знам, че свърши ли една връзка трябва да затвориш вратите и да продължиш..и по принцип се справям. Но тази връзка беше по-различна..беше нещо красиво..истинско..усещах как и двамата не можехме един без друг..разделяхме се за 30 минути и вече си липсвахме..какво да кажа...беше като приказка, всеки един момент ми беше скъп, безценен. Можех с часове да стоя, да го гледам и да си мисля колко се гордея с него..и отсреща получавах нужното, дори и повече. сякаш аз бях центъра на света му..и той на моя. С техните ме запозна, с цялото си семейство дори, навсякъде ме викаше с него..красиво беше всичко..винаги имаше думи, които да ми помогнат, когато нищо друго не можеше. Затова и подписът ми е такъв "никога не съм го вярвала наистина, беше твърде хубаво, за да е истина"
Така си течаха дните в..идилия да кажа...до момента в който се случи нещо и бях принудена да стоя вкъщи един месец...дори без училище..тогава бях много изнервена, той разбира се идваше, но усещах, че колкото е близо, толкова и далеч..казах му го..и почнаха караници 3-4 дена подред..докато не дойде и деня, в който всичко приключи...
Преди един месец го видях за пръв път от месец и половина, сърцето ми щеше да изкочи..в клуба, в който аз ходя..и той често е там..поздравяваме се уж всичко е наред...ама просто ми е трудно като стане дума за него..и всичко свързано с него..дори като видя като неговата кола..
времето всичко лекува, вярно, няма незаменими хора...никой не е единствен..нопросто ми тежи, гледам си кефа уж, правим си шоуто с приятелите, но нали знаете какво е да усещаш, че нещо ти липсва?
иисках просто да го напиша всичко това..да ми олекне мъничко