Ще заминава любимият ми.Само ,като се замисля ...толкова мн ще ми липсва..ужасно мн.Свикнала съм да е близо до мен...Свикнала съм присъствието му...Свикнала съм да ме гледа в очите ,така както аз него.Дълбоко зелени..мили красиви,невинни.Мн го обичам ,заедно сме от мн време,но ни предстои дълга раздяла.Сега ме е обгърнала дълбока самота...близките ми са далеч от мен..само той бе слънчевият лъч в живота ми,но сега разбирам че няма как да е постоянно до мен да ме огрява...трябват пари,живота е труден ...налага се слънчевият лъч да огасне ,да се засенчи от мрачните облаци и страшната самота.Мразя я. В сърцето ми ще настане тъжна есен.Сълзите ще се сипят от очите ми,както листата падат от дърветата,бавно,болезнено, тъга.Но какво да се прави.Не винаги става така,както искаме.Самотата боли,но все пак сърцето обича и може би в това се крие силата на любовта