Добре бе, защо се измъчвам, след като съм напълно наясно какво искам? В момента съм на косъм да се разрева (въпреки че не обичам да го правя). Бях сигурна, че не искам да съм с този човек, не защото ми е направил кой знае какво, а просто вече я няма тръпката. И сега кво? Преди малко го видях, говорихме и видях колко страда, но не го показва. Никога не го е показвал, обаче го виждам в погледа му. Бяхме почти 2 години заедно. Никога не сме се карали, но към края просто беше... Еднообразно, скучно ако щете. А аз не съм човек, който издържа на еднообразие. Усещах, че чувствата ми са се променили, не съм сигурна дали го обичах даже... По- скоро бях свикнала с него. Той също беше дръпнат. Нямаше скандали, драми и пр. Просто предложих да се разделим и той се съгласи. Тва беше... Такова страхотно момче!...
Не мога да проумея защо се измъчвам. Винаги зная какво чувствам, правя си равносметки, мисля и вземам решения, за които после не съжалявам. Но защо се чувствам така СЕГА? Не е чесно! В момента не мога да си представя, че бих могла да съм с някой друг... Но не го обичам, поне не мисля. Защото знам, че ако се съберем пак, ще страдаме повече, и двамата. Но не мога да си представя света оттук нататък. Чувствам се като отрепка. Дали постъпих правилно? Дали наистина съм 'прикрито зла'? Дали е имало смисъл? Объркана съм.

Разревах се. Майната му, ще си поплача.

Пиша тук, за да ми олекне. Пиша на вас, очаквайки не утеха, а преценка, и то обективна. Ако сте прочели всичко, благодаря. И се извинявам за хаотичните думички. Не съм чела написаното. Излях си душата на клавиатурата.

Поздрав с The Rolling Stones- Angie...