Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма "къдри-злато"; "преспи снежни"
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е "бяла лилия" ръката;
страни "същински рози" няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все така, Бог вижда, не я давам
за никоя от "дивните жени",
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.

това ми е любимото негово


иначе


Сонет 35
Ти не скърби за тая си вина.
Не зная рози без бодли да има.
Мъглата скрива светлата луна
и в пъпката живее идна зима.
Грешихме всички. Моят тежък грях
са тези мои гибелни сравнения.
Аз всички твои грешки оправдах
и ти простих за всички прегрешения.
В съда аз взимам другата страна,
но неусетно пак застъпвам тази.
Вилнее в мене гражданска война,
воюват обич, страсти и омрази.

От теб ограбен, пак във този спор
споделям с тебе грях, вина, позор.


Сонет 46
Воюват в мене поглед и сърце.
За тебе те започнаха войната.
Очите искат твоето лице,
сърцето иска свойта част в делбата.
Кълне се то, че твоите черти
живеят в него тайно и незримо.
Но моите очи твърдят, че ти
си тяхно отражение любимо.
Тогава спорът се отнася в съд
и мислите, изслушвайки страните,
решават мъдро тъй: да помирят
завинаги сърцето и очите.

Очите взимат твоето лице,
сърцето, твойто любещо сърце.

Сонет 128
Ти свириш. Моя музика си ти.
Под пръстите, акорди нежни взели,
дървото с топъл, с плътен тон трепти
и очароват сложните му трели.
На струните отдава твойта длан,
а не на мене ласките желани.
Ревнувам аз клавишите, без свян
целуващи изящните ти длани.
Клавиш да бъда често съм желал.
Под пръстите ти, дълги и изкусни,
и този къс дърво не би звучал
така щастливо, както тези устни.

Блажен клавиш! Отдай сега без свян
на мен устата, нему свойта длан.

Сонет 141
Не, моят поглед не е влюбен в теб.
Той твоите пороци вижда ясно.
Сърцето, чийто порив е нелеп,
да люби твоите грешки е съгласно.
Гласът ти не ласкае моя слух
и ласките ръката ми не чувства.
С петте си сетива оставам глух
за празника на всички чувства.
Но и петте ми бедни сетива
напразно се опитват от отдавна
да убедят сърцето ми в това:
че в твойто робство гибелта е явна.

Една утеха имам в тоя свят:
ти мой си грях и ти си моят ад.