На кой спортист се възхищавате най - много и защо ?

[mech0]

В тоз мизерния отбор и аз се чудя.

Тук не си права . Ако приемем, че двата отбора са несъпоставими по отношение на купи и титли в националните лиги, то какво да кажем за Европа - 7 пъти Милан е печелил Шампионската лига срешу 3 за Манчестър, 2 пъти КНК за Милан срешу 1 за Манчестър, другите като Супер Купа на Европа и Междуконтинентална купа мисля, че не са толкова важни в дадения случай. Не забравяй също така, че Юнайтед едва за първи път тази година успя да отсрани Милан, което пак говори за класата на "росонерите". Вярно, че и аз не съм им фен на Милан, ама малко повече респект към другите отбори, защото сега веднага ще се намери някой да наплюе Манчестър Юнайтед и темата ще отиде в съвсем друга посока. Иначе по нея : лично аз се възхищавам на Роки Марсиано, Дан Колов, Георги Аспарухов, Рейнхолд Меснер, Майкъл Фелбс, Юсеин Болт и още много други доказали невероятната си вяра и воля за победа и това, че извън терена са истински спортсмени и свестни хора.

[iLovePussyJuice]

Георги Аспарухов.

[transformable]

Станислав Говедаров Изключителен баскетболист ... много добър от зоната за 3 точки


Павел Маринов Много добър на забивки http://www.yambolbasketball.com/mult...top10_dunk.php

[usmiv4o]

Давайте

На себе си? :P

[loko1]

Георги Георгиев ,Адриан Муту и двамата се върнаха в футбола след наркотиците,Георгиев бе в вторият отбор на Олимпиакос и понеже беше на 17 и не се прочу с това сега играе в Аел 1964

[DrIfteRbg]

Nygel Sylvester разбира се! Мноо добър млад хиксар! Също така и за Garret Reynolds! СаМо BMX!!!

[iLovePussyJuice]

Георги Георгиев ,Адриан Муту и двамата се върнаха в футбола след наркотиците,Георгиев бе в вторият отбор на Олимпиакос и понеже беше на 17 и не се прочу с това сега играе в Аел 1964

И им се възхищаваш защото са (били) наркомани ?

[loko1]

Георги Георгиев ,Адриан Муту и двамата се върнаха в футбола след наркотиците,Георгиев бе в вторият отбор на Олимпиакос и понеже беше на 17 и не се прочу с това сега играе в Аел 1964

И им се възхищаваш защото са (били) наркомани ?

не ,защото са се върнали в футбола,на Георгиев са му давали пари без договор , и нали си е балканец дай, а пък Муту е отписан слушай

[BurnX86]

Майк Тайсън -един от най големите в бокса.Невероятна сила,бързина,издръжливост.

[mishanavolley]

най-много харесвам
Андрей Жеков
и после вече
Пламен Константинов
Матей Казийски
Христо Цветанов
Теодор Салпаров
Владо Николков
Виктор Йосифов

[ospower]

От българските спортисти - Стефка Костадинова и Мартин Петров.

От чуждестранните - Рафаел Надал, Майкъл Фелпс, Леброн Джеймс.

[lubomirky]

Майк Тайсън -един от най големите в бокса.Невероятна сила,бързина,издръжливост.

за всяко друго определение бих се съгласил само не и за издръжливост

[tItEufFf]

Майкъл Джордан... Въпреки че не съм голяма фенка на баскетбола, всеки път като гледам негови клипчета се изумявам. Страхотен е.

[wallmart]

За да разкажем кой е Дан Колов смятам за редно да се върнем малко по-назад в историята, във време, в което България е родила множество великани. Това би дало по-пълна представа кое е направило Дочно този, който знаем.

На 19.12.1873 г. в Горна Оряховица се ражда Никола Петров – дете на бедно семейство, който от рано остава сирак и е принуден да се скита, като обикновен работник. Още малолетен, той отива в Румъния като градинар и там започва да се занимава с борба, като същевременно се среща с редица състезатели, които с лекота побеждава. Тази му слава го праща чак в Америка, където едва 25-годишен на 20.07.1895 г. печели званието си „шампион на Америка“ в Ню Йорк.

През 1900 г. се провежда първият световен шампионат по борба във Виена, където най-силните мъже на планетата премерват сили за титлата. Един от тях е нашият Никола, който стига до финалната среща с огромния французин Пол Понс, висок 216 см. и тежащ 145 кг., за разлика от 175-сантиметровия Никола, с тегло от 105 кг. Въпреки физическото си превъзхдоство, французинът среща в Никола съвършена техника и пъргавина и невиждана сила, която опира гърба му на подиума и прави пъврия световен шампион по борба българин. След тази си победа Никола дава световна слава на България и по всички краища на планетата хората копнеят да видят този нейн син в схватка. Петров печели срещите си несломим. Но той винаги е носил със себе си любовта към своята родина, заради която по-късно се връща в България, където не спира неговата борческа кариера, напротив – той вече е личност, която има възможността да изпълни редица свои мечти и копнежи по родината си. Строи спортни зали, дарява уреди, обучава младежи и се раздава в името на родния спорт. Освен всичко това, той е повече от виден български деец – по време на Първата световна война непоколебимо се включва в нея и със собствени средства изгражда подкрепителен пункт на гара Горна Оряховица за пристигащите от фронта войници, като изпълнява и функцията на военен преводач – това го превръща в достоен българин, изпълнил дълга си към Отечеството.

В спомените на хората той остава като красив и снажен мъж, чудесен и талантлив, със синове, приличащи на него. Силата му е невиждана и до днес се предава сред хората. При едно от посещенията си в село Камен (преди Чайр), той демонстрира пред учениците си своята сила: няколко от най-яките мъже докарали с биволски впряг голям воденичен камък. Никола Петров легнал по гръб на застланата върху земята рогозка и четирима здравеняци поставили воденичния камък на гърдите му, след което един след друг върху него се качили единайсет мъже. Никола Петров издържал цялата тази тежест, станал след сеанса и се усмихнал все едно че нищо не е било. След това на един железен лост се хванали шест мъже, а борецът вдигнал и шестимата във въздуха без никакви затруднения.

За съжаление той умира млад (02.01.1925 г.), забравен и изоставен от всички политици. Делата му остават вечни, а той непобеден след 20-годишна кариера.

Едно друго дете, родено на 27.12.1892 г. в село Сенник, също в бедно семейство и също заминало рано-рано по света да гурбетчийства дава малкото си пари за да отиде и да гледа „бате си Никола“ как побеждава най-силните мъже. Неговто име е Дончо Колев Данев. Очевидно е, че той е имал също тежко детство и труден живот, принудили го непълнолетен да замине отвъд океана. Там работещ като докер, миньор, железничар и всевъзможни тежки работи, той бързо прави впечатление с невиждана сила, с която извършвал работа за няколко човека и която бързо дала резултат в организираните от работниците борби, след което той се бори и в цирк „Виктория“, а по-късно побеждава редица изтъкнати борци, като с един от тях, на име Збишко Циганевич се сприятеляват и той, харесал нашето момче, започва да го обучава в борбата, тъй като до този момент Дончо се състезава самоук!

На големия турнир в Париж побеждава световния, олимпийски и европейски шампион – французинът Анри Деглан, известен като „човекът с хилядата хватки“, който физически е превъзхождал Дончо (дотук историята е толкова позната).

Покорява всички континенти, побеждавайки най-големите кечисти за онова време: Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Ширей, наричан още Човекът светкавица, Руди Дусек, Джо Стекър, Стренглар Люис (човек, който по-късно умира, оставил зад гърба си около 6500 срещи за трийсет години и само 33 загуби), Джим Браунинг, тибетски майстори, първенецът на Китай Уан Фу и много други. Паметен момент е когато е удостоен с честта да се бори с идола на японските самурай, племенник на императора и смятан за божествен – жестокия Джики „Удушвача“ Хиген, който до този момент не бил побеждаван, оставяйки зад себе си много осакатени и мъртви кечисти. Бил изестен със смъртоносна хватка, с която удушавал бикове. Борейки се с него, Дончо за пореден път успява да се измъкне от хватка, от която никой друг не успял, като от жестоката борба му била разкъсана кожата по врата, но той не само успява да избегне смъртноносните крака на Джики, но успява да го улови в захват, в който очевидци казват, че изглеждал безпомощен докато Дончо го прегънал, строшавайки гръбнака му. Публиката изпада в недоумение как „божественият“ Джики може да лежи безжизнен и се втурва към Дончо, който бързо успява да се измъкне и добере до кораба си, като казва, че повече никога няма да се върне в тази недостойна страна (преди срещата си японците опитвали да го тровят с храна и дори от отсрещния прозорец с майсторска прецизност бил хвърлен нож по Дончо, който по същия начин успял да избегне за миг).

Дан Колов се връща в България след 30-годишно отсъствие с думите, оптравени към неговия близък приятел Хари Стоев: „Хари, да си идем в България, като нея никъде няма!“ Самият Хари разказва: „На гара Драгoман митничарите видяха паспортите. Дръннали по телефона в София и ние, които мислехме да пристиrнем инкогнито, се видяхме сред море от народ…

Посрещането в Севлиево и Сенник е още по-вълнуващо. Всеки иска да гo види с очи, да гo пипне, че само по вестниците гo бяха виждали. Данданията продължава близо два часа, а накрая околийският управител предлага файтон до Сенник.
- Пеш съм излязъл, пеш ще се върна – катеroричен е Дончо. И тpъгвa, а след нeгo и гoлемците от района и цялото множество, което не спира да подвиква „Да живей!“

Но най-радостна е срещата с майка му Яна.“

В България той се прибира за да обърне погледа на света към нея, същевременно на родна земя продължава серията си от победи, но освен това започва да строи спортни зали, да дарява на хората от селата, като преди завръщането си в Бълагрия, той винаги е подпомагал българи по цял свят докато се устроят, нашите студенти, заминали в чужбина, като ги е насърчавал да се изучат. Купува първия самолет за родните пощи, подпомага училища и всякакви обществени дейности, подпомага изргаждането на ТЕЦ Марица. Отделил е много време в разговор с българи. А през 1933 г., още странстващ по света, дарява голяма сума за защитата на Георги Димитров в Лайпцигския процес. И не защото е комунист, а защото, както самият Дан Колов казва: „Аз съм българин и не мога да ocтaнa paвнодyшeн към съдбата на който и да е българин в опасност!“

София, октомври 1939 г. е последната среща от близо 30-годишен победен маратон по най–прочутите световни арени на САЩ, Европа, Азия, Африка, Австралия и Нова Зеландия. Близо 3000 победи (!), Дан Колов вече е доста засегнат от коварната туберколоза, на половин крачка от смърта, но докрай остава човек на честта и се бори с много по-младия от него световен шампион Ал Перейра, като отново побеждава.

„Дончо е знаел, че това е последната му песен, лебедовата, оная, дето само веднъж в живота се пее… всичко е хвърлил в тая среща с младия и силен португалец Ал Перейра. Това е бил неговия реванш със смъртта…“

На 26.03.1940 г. (едва пет месеца след последната му среща) Дончо умира в родната си къща също толкова беден, колкото се е родил – милионите, които е печелил, е раздал до стотинка за благотворителност! В спомените на всички той остава като „Кинг Конг“, „Кралят на кеча“ или „Балканският лъв“ – великан по сила и дух, искрен и добродушен.

„Носеха го офицери от девети артилерийски пол в Севлиево, придружаваше го почетна рота на кон. В църковния двор всички не можаха да се поберат, младите накацаха по клоните на дърветата. Погребаха го нарочно срещу Балкана. Балкан срещу Балкан.“

Много хора твърдят, че Дончо е отровен от френски лекари, което не е чудно, предвид отзивите, които французите дават за него и тяхната недостойна натура. Без значение каква е причината да умре – Дан Колов е неуязвима легенда.

Ако някъде прочетете, че Дончо е имал загуби – вярно е. Когато е бил на смъртно легло и когато още се е борил самоук, т. е. в този смисъл всеки непобедим ще се окаже, че не е.

За разлика, от легендата на Киокушин Карате – великият майстор Ояма, Дончо не сменя никога националността си, макар да е бил приканван с огромни суми пари, той е отвръщал: „Чувствам се силен, защото съм българин.“ Интересна е историята му, когато той, излязъл, на лов нелепо попада на мечка, която го напада и той се скрива зад дърво, където тя посяга с лапи към него, които той хваща и успява да удържи много дълго време, макар и с впитите й в ръцете му нокти. След което с умело премятане е хванал пушката си и я е убил. По лапите на мечката също остават следи от неговия жесток захват.

К. Янков, в. „Спорт“: „… В лицето му има нещо свирепо, но в очите се забелязва оттенък на една непринудена доброта, присъща може би само на българския селянин. Дан Колов е скромен, любезен, спокоен, когато не се бори. Но когато се качи на тепиха става страшна промяна…“

Андре Марго, в. „Л’Ото“: „Истина е, че той малко прилича на горила… Но след това първо впечатление запомняш симпатичен човек с благ поглед. Той ти стиска ръката с една скрита интимност на открита душа. В очите му има изражение на добряк и то не лъже.“

Съдбите на тези двама велики борци си приличат изключително много. Всъщност те приличат на тези на редица други български герои и велики личности – родени в бедност, в тежко време и стигнали до величие единствено от обичта си към България и за това, че те са нейни деца. На пръв поглед те не са като Левски, Ботев, Раковски и всички други български революционери, но времето, в което са били родени не им е позволило да извършат дела, подобни на техните. За сметка на това им дава възможността да докажат, че те са готови и способни да ги направят, да помогнат на България и българите по достоен начин и също така дават нов тласък в един древен български спорт – борбата, тъй като техните последователи са завювали стотици медали и са запомнени като големи майстори на борбата. Ето ги почти всичките етнически българи, донесли ни над 600 медала за по-малко от век. Ето ги по титли:

с европейски – Дан Колов, Кирил Петков, Байо Баев, Станчо Колев, Еньо Тодоров, Христо Трайков, Янчо Патриков, Иван Шавов, Иван Янков, Киркор Леонов, Огнян Николов, Дончо Жеков, Пано Желев, Иван Василев, Стоян Стоянов, Михо Дуков, Румен Йорданов, Недко Недев, Петър Иванов, Стефан Иванов, Тотьо Андонов, Рангел Геровски, Иван Гинов, Петър Балов, Камен Пенев, Георги Янчев, Александър Нанев, Георги Калчев, Мариан Недков, Илия Василев, Ивайло Йорданов, Албен Кумбаров, Петър Тенев, Николай Касабов, Румен Павлов, Иван Цонов, Стоян Добрев. С олимпийски – Дан Колов, Никола Станчев, Димитър Добрев, Еньо Вълчев, Боян Радев, Продан Гарджев, Петър Киров, Георги Мърков, Валентин Райчев, Георги Райков, Атанас Комшев, Валентин Йорданов. Със световни – Никола Петров, Дан Колов, Петко Сираков, Ангел Керезов, Иван Илиев, Петър Крумов, Руси Петров, Александър Томов, Иван Колев, Камен Лозанов, Никола Динев, Стоян Николов, Янко Шопов, Симеон Щерев, Андрей Димитров, Братан Ценов, Стоян Балов, Живко Вангелов, Емил Иванов, Серафим Бързаков, Николай Георгиев, Станка Златева, Радослав Великов, Явор Янакиев.

Друга легена в нашата борба е Хари Стоев. За съжаление, покрай всичко легендарно в биографията му, той е човекът, откраднал не малко от Дан Колов и също така е изпитвал спортна завист към него. Въпреки всичко той също има множество положителни черти като човек, освен като борец.

В съседното на Горна Оряховица село Горски горен Тръмбеш се ражда бъдещият любимец на публиката в Чикаго, шампионът на планетата по американска борба в полутежката категория, професорът и преподавател по борба и бокс Хараламби Стефанов Стоев. Именно отвъд Атлантика той получава и артистичното си име Хари Стоев. Това е човекът, който в бляскавата си спортна кариера прослави името на малка България в десетки страни по три континента. Но нека започнем всичко поред.

В далечната 1898 г. в обикновено селско семейство се ражда Хараламби. Едва 14-годишен започва работа като разсилен в родното си село – бие барабана и разнася пощата. МЪжете по това време на са на фронта. Тежката икономическа криза, породена от войните, принуждава по-младите да търсят препитание в чужбина. Едва на 15-годишна възраст Хараламби се включва в група от шестима свои съселяни, които предприемат рискованата стъпка и заминават на гурбет в Америка. (Дотук да срещате позната история на един явно тежък живот?)

Установявайки се на Обетованата земя, Хараламби първоначално започва тежка и изнурителна работа в една каменна кариера, в която се добива чакъл за железопътния мегапроект, известен като „Трансконтиненталната линия“. Работниците и строителите са от различни националности – италианци, германци, поляци, гърци, турци…

В почивните дни и в свободното си време всички си устройват разнообразни игри и забавления. Сред тях особено популярна е борбата. Хари, както го наричат колегите му, е представител на „Славянската“ бригада. Излиза на тепиха за схватки с най-големите „шампиони“ и ги побеждава наред. Името му започва да се свързва не само с исполинския му ръст, а и с многообразния арсенал от хватки, които той умело прилага срещу своите противници. Тежкият живот, непосилната работа и постоянното преследване от страна на имиграционните служби карат Хараламби често да сменя жителството и попрището си. Работи като строител на друга железопътна линия в Милуоки, щата Уискънсин, после в леярна и в каменовъглена мина. Навсякъде разочарованието е огромно – нечовешка експлоатация, несправедливо отношение като към чужденец, над който постоянно виси заплахата от евентуално депортиране. Успоредно с това обаче расте спортната слава на Хараламби Стоев. Снажният българин вече е прочут с многообразието на прилаганите от него техники и с това, че не познава горчивината на поражението. Именно това му дава възможност да започне работа в пътуващ цирк. На арената той поваля десетки професионални спортисти в неговата полутежка категория. Успоредно с това Хари се залавя и с търговия. (А дотук сякаш вече сме чели същия „разказ“!) В град Милисън той открива собствена „спицерия“, който е нещо като познатите у нас в миналото смесени магазини. На втория етаж на сградата – над магазина, той поставя тепих, където започва да тренира любимия си спорт – „кеч ес кеч кен“ – в буквален превод „хвани каквото можеш“. Успоредно с търговията, Хари тренира усилено в един от местните спортни клубове, където много скоро попада в полезрението на тамошните треньори. Те започват да го подготвят по индивидуална програма, като усилията са насочени към усъвършенстването на техниките на американската борба. По онова време тази разновидност на борбата е особено популярна и по зрителски интерес далеч изпреварва бокса.

В края на Първата световна война Хари Стоев е име, сдобило се с огромна популярност по американските тепихи. Той става любимец на публиката, особено след като през 1919 г. в град Шебонган, Уискънсин, побеждава тогавашния световен шампион Джини Майер. Следва времето на славата. За близо две десетилетия Хари Стоев изнася близо 2000 борби, жънейки невероятни успехи на тепиха. Името му става легенда в САЩ и Канада, а в Англия е кръстен „Човекът стоножка“, човекът, чиито крака струват един милион лири стерлинги. Паметни, в неговата спортна кариера, ще останат срещите на тепиха с именити кечисти като Хю Никълс, Збишко Циганеевич, Франк Мартин „Дивата котка“, Били Едуард, Елмер Гътри, Ханс Осбърн, Норман Уилконсин, Франсис Грегъри, Сан Рабин, Ван Вурден, Джордж Уилсън, Пиер Дюрел, Казим Сали и още стотици… Една от незабравимите борби, които Хари Стоев изнася, е тази срещу Елмер Гътри. Тя е на арената в парка за отдих в Далас, щата Тексас, на 28-и февруари 1922 г., където двамата титани на полутежката категория в американската борба са поканени от мениджъра Брет Уилъби. Българинът все още не е достигнал апогея в своята спортна кариера. Противно на него Гътри е на върха, наричан е още „Железният херцог“ и само при споменаването на името му публиката изпада в екзалтация. И двамата велики спортисти имат своите „патентовани“ хватки. В случая побеждава „Ключът с крака“ на Стоев, който заклещва в четвъртия рунд своя съперник и го заковава неподвижен на арената.

По-късно, в средата на двайсетте години на миналия век, Хари Стоев пребивава в Англия. Там той взима участие в ежедневни борби (по няколко пъти седмично), като в 50 последователни срещи той е неизменният победител. Така стоят нещата с неговите съперници и във Франция, Германия, Португалия, Испания, Швеция, Италия, Унгария, Турция и България. В годините на най-голямата и с спортна слава хари Стоев посещава няколко пъти родината. Разбира се, идва и в родния си край, където е особено популярен. От това време във фонда на Историческия музей се съхранява една негова снимка – визитка с автограф, даден на неговия почитател – горнооряховския книжар Секулов. Автографът е с дата 26-и март 1927 г. Осем години по-късно Хари Стоев се завръща окончателно в родината и преустановява активната си състезателна кариера. Създава собствена школа, в която обучава спортисти, занимава се и с благотворителност. Материално подпомага вдовицата на друг свой приятел и съгражданин – Никола Петров. Дава лични средства за довършване на футболния стадион в морската ни столица Варна, за игрището в Ловеч, за ученическа трапезария в Перущица. (Сякаш българските борци са образи от приказка – непобедими и със огромно сърце!) Средства от Хари Стоев получават още много училища и приюти в селата Белица, Ръжево Конаре и Драганово… В Разград подпомага тамошното колоездачно дружество. Заедно с Дан Колов дават средства и за родното въздухоплаване и по-специално за изграждането на аеродрума в Горна Оряховица.

Популярен и обичан, през 1953 г. Хари Стоев оглавява националния ни отбор по свободна борба. Учи младите, предава им своя опит и им внушава най-важното – да не забравят, че са българи. На него самия в не един щат в Америка му предлагат да получи американско гражданство. Подобна е ситуацията в Англия и Франция… Но той остава верен на родината и докрай запазва в джоба си поомачкания от годините и странстванията български паспорт. (Сякаш наистина по-горе в темата не четем същата история на двама други български великани?) В интервю пред столичен вестник, преди седемдесетина години, заедно с другата легенда – Дан Колов, Хари Стоев казва: „Прости сме! Свършили сме по едно основно образование и десетки години сме вън от отечеството си. Не можем да се изразяваме литературно, но това не ни е попречило да бъдем винаги добри българи! Горди сме, че сме такива и такива ще си останем!“

Хари Стоев е запомнен с изумителната си техника и уникални хватки с крака!

„Българите са силни – вижте за какво се пее в песните ни и ще разберете как предците ни са живели“.

(Ванга)

[mika]

Тъкмо щях да посоча Р.Федерер, но след горната статия ми се струва много неуместно.
Хареса ми много информацията поднесена от wallmart. Направо ми настръхнах.

[loko1]

Георги Георгиев ,Адриан Муту и двамата се върнаха в футбола след наркотиците,Георгиев бе в вторият отбор на Олимпиакос и понеже беше на 17 и не се прочу с това сега играе в Аел 1964

И им се възхищаваш защото са (били) наркомани ?

не ,защото са се върнали в футбола,на Георгиев са му давали пари без договор , и нали си е балканец дай, а пък Муту е отписан слушай

[StreetFame]

Майкъл Джордан!!
ВЕЛИК! Причини много....

[loko1]

Майкъл Джордан!!
ВЕЛИК! Причини много....

А ФУТБОЛИСТ

[pitonia]

след поста на wallmart мисля че е малко неуместно да споменавате разни келяви футболисчета (и прочие),малко е смешничко...тези които си напряват труда да прочетат написаното за българските великани ще ме разберат!!!

[SemperFidelis]

Възхищавам се на Христо Стоичков и Алесандро Неста.

[BurnX86]

Майк Тайсън -един от най големите в бокса.Невероятна сила,бързина,издръжливост.

за всяко друго определение бих се съгласил само не и за издръжливост

Това че губи някой от двубойте си след 5тия рунд определено не го прави неиздръжлив.Просто няма човек който да си запази формата през цялата си кариера.Тайсън мисля че първите му 20 и нещо мача няма загуба.Тотално превъзходство над противника.Най-младият световен шампион.Но за жалост едно дете от гетото получава огромна слава и пари с които не може да се справи.И общо взето тези неща го развалиха.Но просто силата му е несравнима в ранните години особенно.

[kantonecApetur4]

Гацо Бацов моя идол. Ядене,пиене и некоя згодна женица.

[HHristov]

Мухамед Али, Майк Тайсън, Бадр Хари, Г. Петрросян, Фьодор Емелианенко, Мирко Кро Коп и много други

[FightMySelf]

Йонко Неделчев Багажника футболния боК бОК

[Li0nesS]

РАФАЕЛ НАДАЛ; ФЕРНАНДО АЛОНСО