От много време се каня да напиша този пост, но винаги се отказвах. Днес не издържах.
Връщам се назад . Както съм споменавала и в други теми през 2006 майка ми почина от болест на бъбреците, без почти никакъв шанс за лечение. Аз, тя, баща ми и баба ми живеехме заедно в един апартамент. Баба ми и баща ми никога не са се обичали особено, ако ме разбирате.. Така де, след като майка ми почина ние останахме да живеем при баба. От тогава... От тогава живея в някакъв Ад. Затворен кръг. Без видимо решение на всички проблеми. Постоянно се карат – ще кажете във всяко семейство има спорове и караници, и проблеми, но по принип всяко нещо трябва да си има границата. А вкъщи просто я няма – една спокойна вечер, една, в която напрежението се усеща във въздуха, две спокойни вечери, пак изпълнени с напрежение, после пак караници.. И така. Ден след ден, след ден, след ден, след ден едно и също. Спорове, караници, скандали, викове, мръщения, подмятания. И аз се опитвам да издържа на всичко това. Само че не мога .Десетки пъти съм говорила с тях и съм им се молила да спрат, защото не издържам. Молила съм леля ми да говори и с двамата, кратко затишие и после всичко отново. За какво ли не са се карали – от сковаването на две дъски и колко захар да сложат на виното до сметки за ток и имоти.. всичко, което може да хрумне на човек. Аз... Имам чувстовто, че съм добро дете. Ако мога така да се изразя – таков за каквото все родител си мечтае – носи добри оценки, не се напива, не закъснява, не излиза често, учи си, изпълнява си почти всичко, което му кажеш. Гледам да не ставам повод за скандали .Но имам чувството, че нещата все почесто и по често се въртят именно около мене. Разбирате ли не си мечтая за идеалното семейство от преградията, защото нямам шанс за такова, но просто искам нормална вечеря ,нормална вечер въкщи, да се занимавам със счупените си нокти и проблемите с момчетата... Вчера се скарах с баба ми за едни чаши – развика ми, че съм пиела всеки път в различна чаша, че нищо не съм похващала да направя ,че боклук не изхвърлям, че чинии не мия, че само на компютъра седя. А, това не е така. Ако не аз стаята на мене и баща ми ще седи с два слоя прах, с неизтупан килим и неподредени секции. Старая се да чистя колкото мога, да съчетавам ученето със малко излизане, със всичко, от което и аз се нуждая в крайна сметка. Поне част от това, което и аз искам.. Та, вчера тя не седна на масата с нас – ние си язодахме, изпихме, станах, измих чиниите, оправих масата, поговорих с баба ми, уж всичко беше окей, тая вечер същото. Нагласи масата и излезе на терасата – не седна с тях. Баща ми ме потита така ли ще е вече, всеки ще си яде когато иска – вдигнах рамене, а той излезе и я попита, тя не знам какво му каза, той остави яденото, отвори си едно кисело мляко и си го изяде. Изядох няколк лъжици от боба и не ми се ядеше повече.Та, той излезе от стаята, изми моята и неговата чиния, и баба влезе вътре. Попитах я така ли ще е вече и с какво за Бога съм го заслужила. Тя каза, че така щяло да бъде – така правели слугините, даже на масата не трябвало да сяда и след нас. Казах и , че говори глупости и че тия работи не са истина, че не може така, тя ми се озъби нещо, помолих я да не ми вика, да не говори така..
Преди време я замерих с портоменото ми. Наистина, не биваше да го правя, обаче тя постоянно говори така че... Изкарва ме извън нерви. Каза, че ще умряла, че ще сме се радвали, че баща ми танц щял да затанцува и какви ли не още щуротии, и аз не издържах и хвърлих портомонето по нея. Не биваше да го правя и ме е срам от това, обаче не издържах.
Посягала съм си.. И в нервни кризи съм изпадала. Ако не беше толкова страх от смъртта предполагам, че отдавна бих свършила със себе си. Само че се страхувам. Толкова хора видях как умират.. Майка ми, дядо ми, нямам сила даже да се самоубия. Споделям с приятели, само че те не могат да разберат, може би искат да ми помогнат, обаче не могат...
И не издържам вече. Чудя се хапчета ли да гълтам, на лекар ли да отида, обаче не мога да спя, почти не се храня, на сън бълнувам какво ли не, леля ми ми е казвала.. Всяка вечер лягам с мисълта, че утре ще е по-добре, но не е.
Нищо не може да ми помогне. Баща ми иска да се изнесем, но аз обещах на мама, че ще се грижа за баба ми. Не мога така. Не искам така. Мисля в петък да не се прибера у нас. Да ги стресна, да ги изплаша, да ме търсят, да се съюзят, за да ме открият. Но дори не съм сигурна, че ще го направят. Не съм сигурна, че им пука за мене и че ме обичат .защото, ка опне мако им пукаше нямаше да правят това с мен. Жимота и съдбата ми отнеха прекалено много, за да го правяти те.
Благодаря на всички, които прочетоха до края. Поне споделих. И ако някой ми даде някакъв съвет какво да направя, за да се оправят нещата ще бъда още по-благодарна.