На четиринайсет съм.
Да, обещах и. Беше единственото нещо, което и обещах преди да си отиде. И е невъзможно за изпълнение. Говорила съм с тях - викала съм, плакала съм, крещяла съм, спокойно съм говорела - няма ефект.
Само че сърце не ми дава да я оставя сама.. Тя не е в добро здравословно състояние и ако една нощ и се случи нещо... И аз.. Няма да мога да си го простя. Никога. Никога няма да преживея това, че не съм била до нея, че не съм и помогнала. Не можах да наравя нищо за майка ми. Нищичко. Бях мъничка, не разбирах, не знаех какво може да се случи Винаги съм знаела, че е болна, става съм свидетел на припадъци и когато е била на крачка от смъртта само че тя беше Мама. И нищо не можеше да и се случи. Защото ТРЯБВАШЕ да бъде до мен. В крайна сметка се окза, че съм грешала. И, че не можах да и помогна. И искам да си спазя поне последното обещание към нея. не искам да стане така и с баба ми.
За това се чудя какво да направя. Разчекнала съм се в шпагат между двамата, и не мога да клекна повече заради достойноството на никой от тях. Защото още малко и ще се разкъсам отвътре.