Не, аз не съм толкова добър човек. Описала съм се малко пресилено може би. Не съм перфектна, но не създавам и наполовина проблеми колкото създават връстниците ми на родителите си. Вярно харча пари за дрехи и козметика, ама кой не харчи? Прекарвам си дните или поне повечето у дома... Гледам да си мълча обикновено или просто да не ги занимавам. Имам чувството, че понякога не искат да говорят с мен и аз опитвам да не им се натрапвам. Искам само да не се карат постянно.
Леля ми е от друг град. Рабтота е там, че училището ми е тук, приятелите ми са тук, всичко ими е тук и не мога просто да взема саковете и да тръгна..
Колкото до смъртта на майка ми. Да, мисля, че аз съм виновна. Ако не съм се била родила аз, сигуно е щяло да иде по-рано на изследвания, но тя ме е гледала, по цяла нощ е стояла в студа с мен на ръце, когато в другия апартамент не е имало парно, даваше всичко за мене и аз не можах по пнитакъв начин да и помогна. Никога не съм си мислела, че толкова рано ще си отиде. Не можах да се подготвя за всичко, което предстои и сега искам поне това да направ - да си спазя обещанието пред нея, защото тя го заслужава.
Не зная какво да направя.
За това и мислех да избягам от къщи за една вечер, щях да ида да спя у някоя приятелка... За да поискат да ме намерят, да ме търсят, да се чудят къде съм, да ми се ядосат толкова много, че да ми забранят всичко, което обичам, обаче да се карат на мене, а не помежду си. Да могат и двамата да ми се сърдят толкова много и да са толкова бесни, че да забравят за скандалите помежду си, да викат на мене.. Защото ми е хиляди пъти по тежко да гледам последните хора, които ми останаха да обичам да са като куче и котка. Да се страхувам дали единия няма да удари другия някой ден.
Не зная...
Не знам какво да направя. Нямам сила да се справям със всичко това.