Загуба на родител... :(

[sexita]

Здравейте,
Някой от вас преживял ли е загубата на родител и как се справяте бе хора, как живеете?
Татенцето ми си отиде във вторник, само на 49 години и аз все още не мога да повярвам, все още си го търся за да го питам дали ми е пипал ключовете и дали може да ми оправи часовника, щото ми е широк.
От както почина не съм излизала от стаята си, на погребението отидох... мислех, че още повече ще се депресирам като го видя... но не това стана, по-скоро ми се стори, че спинка и че си е пак сред нас.
Времето минава, а аз не вярвам. Ходих на гробищата сутринта и сякаш не е той там.
От друга страна умирам от страх - само скачам на всеки шум, само се стряскам, не спя вечер, внушавам си че някой ми дава знаци.
Като го целунах в ковчега по челото и то беше... ледено... сякаш целуваш желязо... сигурно защото мислех че спи и че ще си е топличък
От тогава като ми стане студено и ме духне вятър, сякаш мъртвец ме прегръща.
Споделете ако сте преживели подобно нещо, как се държите?

[POLLINA]

съжалявам ужасно много

[nIkEnCeTy_bE]

И моя баща почина, само че преди 4 години. Бях само на 10 години и досега се питам защо на мен. Отиде си млад. Съчуствам ти, наистина знам какво е. Аз нямах сили да отида на погребението, просто го целунах по челото и се разплаках. Аз дори не осъзнавах какво става. Бях малка, никой не ми каза, отидох и го видях с очите си. Почнах да викам тате тате събуди се дойдох си.. но не.. и като разбрах почнах да пищя и да рева. Мисля, че това което преживях остави огромен белег занапред. Още си мисля, как го виждам да се прибира от работа и излизам и му скачам да го прегърна. Още си представям как вечеряме заедно, а сега стоя на неговия стол. Още си мисля как му казвам тате дай стотинки, а той вади и дава. Просто наистина осъзнавам, че загубих най близкия си човек. Дори смея да кажа, че майка ми не я обичам, колкото него. Ако мога така да се изразя, смъртта е още прясна. Тепърва ще осъзнаваш какво си загубила. Надявам се да не е загинал трагично, защото тогава травмата е още по-голяма. Съчуствам ти наистина. Съжелявам страшно много. Надявам се, да имаш истински приятели, които да са до теб и да те подкрепят и утешават. Аз имах хора до себе си, за което съм благодарна. Искам да ти кажа, че въпреки всичко живота продължава. Недей се погубва. Недей стой във вас да плачеш цял ден, защото така е още по-зле. Всичко във вас ще ти напомня за него.

[sexita]

Не знам... с мама се разделиха и той го прие много зле... замина за село.
След 2 месеца на 7ми март се върна в София. С мама дойдохме да го видим. Помня, че тя беше дошла преди мен, аз малко по късно отидох... тъкмо го беше къпала - гледам и не вярвам на очите си - скелет. Нямаше никакво месо по тялото, само кокали... не можете да си представите колко се беше променил. Стана ми много лошо Прегърнах го и решихме с мама да си останем с него, защото той дори не можеше да ходи добре. Всичко го болеше.
И... все казваше, че щом мама си дойде ще му мине, ще се оправи
Започна да яде добре, дори му намерихме инсулин, защото диабетът му беше скочил на 22. За доктор не желаеше и да чува, но поне му се живееше.
Но вече количката беше тръгнала по нанадолнището. Започнаха да му отичат краката от черния дроб. Нямахме диагноза, нямахме и лечение. Той се мажеше с "кремчета"
Някак си го накарахме да иде при близък лекар, който каза, че е много зле, че има рак, който е пуснал разсейки из черния дроб, дебелото черво...
Коремът му започна да се пълни с вода.
Прибра си се в къщи. Аз си го глезех, купувах му каквото му се дояде, имаше апетит, говорех с него, той ходеше леко-леко, но се запъхтяваше много. Започна да поляга повече и да спи.
Последните дни, водата в корема стана много. Започна да не може да диша добре.
Аз 2-3 дни отидох при приятелят ми, върнах се онзи ден. Видях го че лежи и дишаше много тежко. Пак започнах да го моля да отидем да му изкарат водата от корема, защото му притиска дробовете, но не искаше и ме молеше да не го карам. Баба стоеше над него и му галеше косата.
И все пак, не знам защо, но си помислих, че е пристъп, че като заспи ще се оправи, ще му оленкне. Аз трябваше още една вечер да спя при приятеля си и трябваше да тръгваме. Отидох в стаята си да се облека и понечих да се обадя за чао, но имаше хора покрай него, нещо се отнесох и забравих да кажа чао...
На сутринта мама ми се обади в 7... тъкмо тръгвах за лекции да ми каже, че татко не е преживял нощта и в 12 часа е издъхнал.

Не можех да повярвам, дори преди не можех да повярвам, че е болен... Затворих телефона и се зачудих какво да правя. Не исках да го виждам, не исках да се прибирам. Тръгнах на лекция, но не спирах да мисля и да плача... реших, че е добре да се прибера, за да помогна и да подкрепя мама...
Вече бяха отнесли тялото, мама се държеше, баба плаче насам натам, леля... и тя. Идваха хора и само ми изказваха съболезнования, а аз дори сега не мога да повярвам че е станало. Некролога го гледам през 2 минути и пак не мога да повярвам.

[nIkEnCeTy_bE]

Евала, че си останала до него, при такава гледка. Дядо ми почина така, не съшата диагноза. Но едва дишаше, до едно време вървеше, след това вече само на легло. неможеше да се храни нищо. почна да се топи едва ли не. но той и не само това го уби, а и загубата на баща ми, неможе да го преживее. съжелявам адски много. добре, че има хора при теб, които да те подкрепят. те ще ти помогнат да не се съсипеш. не спирай да учиш, поне заради него, защото би искал да си щастлива. наистина евала, че не си го оставила и за момент, въпреки всичко.

[ImmortalSportFreak]

Много съжалявам за това че баща ти е починал...
Желая ти колкото се може по-бързо да преодолееш стреса и разочалованието от случилото се.Все пак животът продължава.. дръж се!

[Biskfitka]

Съжалявам за баща ти
Мисли си, че сега му е по-добре.Не стой постоянно в стаята си,разсейвай се с нещо...

[petinkataaa]

Моите съболезнования!

[Shadowsogirl]

Макй ми почина 2006. Бях на 10. Издъхна... Издъхна ми в ръцете. Помня как баба ми извика "Донеси вода, вода." и аз носех вода в една кристална чаша и я излизавх върху гърдите и, но очите и... На третата или четвъртата чаша баба каза "Мише, спри, няма смисъл."
Баща ми тича до вкъщи и когато дойде аз слязох да чакам линейката пред блока.. След няколко минути слезе само по чорапи при мене.. И край. Няма вече спасение.
Докато я къпеха и обличаха в другата стая аз си стоях свита на леглото на баща ми и гледах в една точка. не плачех, не дишах, нищо не правех. Помня, че компютърът си седеше така както го бях оставила, когато чух баба ми да вика името на майка ми. Дори скрийнсейвъра не се беше появил. Нямаше половин час от разрухата на живота ми.
От погребението не помня почти нищо. Помня ритуалната зала, помня, че имаше много хора и изказваха съболезнования на мен и баща ми, помня, че бях облечена с една кафява блуза, която тя ми беше купила. Помня речта на жената, но единственото, което помня от самото погребение е, че валеше дъждец. Слабичък, юнски дъждец. И, че когато беше си тръгвахме и бяхме в колата леля ми каза само "Не се обръщай назад.".
Когато се прибрахме аз се свих на дивана и протегнах ръка към вратата. Казах нещо, но въобще не помня какво. Баща ми ме попита "Искаш ли да ти пусна компютъра?", казах само "Не.". Нищо не исках.
Нищо не осъзнавах. Не осъзнавам, че си е отишла завинаги и сега. Като чуем, че на някого е починал най-близкият му човек си мислим колко ужасно тъжно е, съжаляваш го, но не вярваш, че някога ще ти се случи, сякаш това може да се случи на всички освен и на теб.
Не съм го преживяла. На седми юни тази година стават четири години откакто мама почина. И не съм го преживяла. Не вярвам, е някога ще го преживея. Опитвам се просто да продължа напред, защото макар и болката да претъпява си остава там.

[nIkEnCeTy_bE]

Shadowsogirl съжелявам много за майка ти. Аз пък толкова добре си го спомням, сякаш беше вчера. бях само на 10 и аз.. но сякаш просто е останал ярък спомен в съзнанието ми. Помня как тати ме изпрати оследно на гарата лятото за село. Тогава го видях за последно .. и след няколко дена мисля беше майка мис е обади на село плачеше аз вдигнах тя ми каза дай ми баба ти, и баба като разбра почна да пищи и аз разбрах, че е станало нещо. Казаха ми просто баща ти отново е в болница, пих хапче и тръгнахме. Когато пристигнахме видях много коли, и много чехли и тогава разбрах, че е станало нещо лошо. Това никога няма да простя на майка ми, че не ми каза. Знам, че е искала да ме предпази, но това не е бил начина. Просто да отида и да видя как най скъпият ми човек, човека когото най много обичам е легнал, и никога няма да се събуди. Просто, това за мен не се преживява, и няма да мога да го преживея. Разбирам какво ви и е искренно ви съчуствам.

[danibebi]

Моите съболезнования,наистина е ужасно да загубиш близък човек аз мисля,че ще е най-добре да отидеш на психолог,той само може да ти помогне.Пък и нормално от начало да ти е много тежко,но с времето се свиква с болката.

[Violenza]

Съжалявам за загубата ти.. не знам как си имала сили за всичко това. Аз не бих издържала... всичко друго ще преживея, независимо какво е, но загубата на близък човек несъмнено е най-лошото и тежко нещо.
Както каза Shadowsogirl докато не ни се случи някак си дори не предполагаме, че такова нещо може да се случи точно на нас.
Важното е да си силна и близките ти да са до теб. Знам, че сега каквото и да ти кажем тук, едва ли ще променим емоционалното ти състояние, но аз те прегръщам силно, дори и виртуално.

[StreetFame]

Съжалявам за всички.
Аз също много добре знам какво е....
Баща ми (бях 2-ри клас), после неговия баща, прадядовци, прабаба, баба ми и вчера другия ми дядо, който обичах адски много. Т.е. имам си само майка и полу сестра. Не знам как издържам. Дори не знам какво и да напиша.... всички по толкова жесток начин си отидоха.

[sexita]

Мерси за подкрепата!

[rauwkost]

Съжалявам ужастно много

[onestar]

Три пъти започвах да пиша и... три пъти се отказвах. Едва ли думи в сайт могат да ти помогнат, едва ли някога ще го преодолееш напълно.
Няма го, не чува, не вижда, не мисли, не го боли, не страда, сам е там... на спокойствие, не му трябва нищо. Ще се справиш... трябва време.
Прегръщам те.

[nikity9926]

На мен когато дядо ми почина бях на 7/8. Той се бил обадил на мама и на тати да спят при баба и при него, и през нпщта е издъхнал, а аз на село, сутринта в 7:00 вдигам телефона и... На погребението отидох и не спрях да плача. То пък и на всичкото отгоре валеше и ми стана още по-зле. Аз и братовчедка ми вървяхме най-отпред и плачехме. След дядо ми - баба ми се поболя и преди половин година почина в болницата. Нямаше да го преживея и не отидох на погребението ЗНам какво ви е! Моите съболезнования за авторката!

[L0ST]

И аз се каня много пъти да пиша, но все се отказвам. Истината е, че съм губил близък човек само веднъж - дядо ми, но беше когато съм бил на 3-4 години. Помня го бледо, но помня когато ми го казаха - бях изпратен последните му яколко ни при другата ми баба и дядо...било е през деня, помня че ми се обади мама и ми каза... не знам какво е ставало, просто помня че го разбрах, е никага няма да се върне, а съм бил само на 3-4 годинки.

Както и да е, хубаво е че имаш близки хора до теб да ти помагат и много съжалявам за това, което се е случило с баща ти....дръж се и горе главата

[amk933]

Наистина много съжaлявам за загубата ти.

[meganet]

И аз изгубих дядо си беше много добър човек когато ми казаха бях на 9-10 години стана ми адски гадно на погребение не съм ходил.Съжалявам ужасно много.Дръж се!

[ShtrudeL]

Баща ми почина на 39...при катастрофа...бях в 7 клас. Помня дена,в който ми го казаха все едно е вчера...Вечерта не се прибва,а на другия ден преди да изляза за даскало братовчедка му звъни на вратата и казва "Майка ти каза,че днес няма да ходите на училище." Нищо не казах. Само едно "...добре".Не ми каза,че е станало нещо,просто излязохме от нас и отидохме в нейния апартамент докато майка ми дойде от работа. Знаех си че нещо е станало....Първо мислех,че нещо с баба ми или дядо ми,но нне не беше...имах някакво отвратително чувство...Не можах да повярвам и до днес не мога,че го няма...точно той...беше единствения човек на който се възхищавах. Беше най най добрия човек на света. Помня,че като слязох от колата щях да припадна,а краката ми трепереха. В следващите дни гледах само в една точка,не ходех на даскало и не исках да виждам никой. От тогава се промених ужасно ужасно много и май към по-добро. Просто винаги като ми се случи нещо гадно или ми е тъжно се сещам за него и си мисля..."За какво ми е гадно за това или онова като.. всъщност това го описва най-добре...

Не е го разбирах. Трябваше смъртта
да се намеси, за да обясни.
Той знаеше за нея. Затова
не влюбваше във себе си жени.

Приличаше докрая на дете.
И затова не правеше деца.
Уж все не му достигаше сърце,
а всичко във сърцето си побра.

Не правеше от всяка сламка дом.
И беше тъй оскъден на сълзи,
че стана еталон за болка - щом
заплаче – значи истински боли.

И си отнесе болката – ей там,
където вече може да прости.

Откакто си отиде, ме е срам
да плача, че животът ме боли.

[anonymous682486]

Съжалявам много сигурно си преживяла трудни времена

[zLatk0]

Аз само като чета ми идва да заплача моите съболезнования до всички ви ... А колкото до мен : аз съм изгубил дядо си когато съм бил на няколко месеца а преди 2-3 години и котката ми умря плакох ,да.Но не искам да си представя ако загубя майка ми или баща ми или брат ми ,баба ми. Дано да не е скоро

[Mariolcheto]

Моите съболезнования към всички преживяли най-лошото...

[anna93]

Моите съболезнования към всички преживяли най-лошото...

И от мен. Много е лошо да загубиш родител/и.