НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”
ЧОВЕКЪТ И РОДЪТ

Разказът поставя сериозни въпроси, свързани с ценностите на рода и формиране етичния свят на индивида. Противоречието между законите на рода и утвърждаването наличността пораждат драмата в творбата.

Началото на разказа е непринудено, но директно е навлизането в сложността на проблемите: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза!” Постепенно, чрез разказ в първо лице единствено число, читателят опознава неписаните родови закони и вписването на човека в тях. Продължаването на рода е най-голямото призвание на индивида. Старейшината (дядото на Рамадан) е загрижен да не пресъхне неговия родов корен. Героят разказвач живее със „стар бубайка и с баба”. Останал е като единствен представител на Асан-Дервишовия род. В неговата малка затворена общност ежедневието, битът са поделени между мъжа и жената. Нуждата от стопанка на къщата („на баба дясната ръка се вдърви”) е втората причина старейшината да вземе решение - ненавършилият четиринадесет години Рамадан да бъде оженен. За такова важно и съдбовно събитие не се иска мнението на младия човек. Рамадан е лишен от правото на лична позиция, от правото да изповяда чувствата си. Неговата съдба и бъдеще са в ръцете на старейшината. Ушити са му „вапцани потури, с капаци и гайтани”. Той вече е включен в обществото, но светът на неговата индивидуалност е нарушен. „Дуалите бият, казаните с месото врат, а пък аз още не зная коя ще ми дойде за невеста.” Едва вечерта Рамадан разбира коя е избраницата за негова съпруга. Притеснението да не наруши родовите - традиции е заменено с възторг, изненада, възхищение: „мислех, че ми е докарал стар бубайко някое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива! ”

Двамата млади са житейски неопитни. Душевните трепети пред непознатото се заменят с естествената потребност - играта. Младоженците-деца играят на пумпал. В тази тяхна игра постепенно съзрява любовта им: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.”

На родовата традиция се противопоставят естествените биологични закони. Искреността и невинността на съпрузите-деца не продължават рода. Поясът, с който играят на пумпал, е сам по себе си ритуален елемент, материално изражение на обредно обричане. Любовта няма физически израз, в който се крие тайнството на брака. Рамадан и Силвина бавно вървят към своето съзряване, което е много красиво. Тяхната любов е светла, съгряваща.Силвина, с красотата си, със своята пъргавост и младост, променя дома, променя дните на Рамадан: „...старата ни къща бе огряла като слънце”, „засмели се бяха гредите й”, ... „а пък джамчето на одаята пламнеше, бършеше по три пъти на ден.” Физическата й красота превръща живота му в мъчително очакване на среща с нея. В нощта се ражда просветлението и биологичното съзряване. Тези мигове на общуване б миналото на разказвача са съгрети от светла обич и преклонение пред хубостта. Те докосват най-нежната и ранима част в човешката душа.

Братята обаче вземат насила Силвина от дома на Рамадан, защото могат още веднъж да я продадат („разбрали, че си е още мома”). Отнемането на невестата е кръвна обида, която изисква отмъщение. И това е първото решение на Рамадан. Неговият дядо има друго мнение - внукът трябва да продължи Дервишовия род. В търсенето на кръвно отмъщение той може да загине. Законите на малката затворена общност отново се намесват. Младият герой няма право на лично отмъщение, преди да е изпълнил родовия дълг. Неговите чувства на обида трябва да бъдат скрити дълбоко в душата: „На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да не се беся, да не се давя в реката.” Но любовта в душата е стихия, която преминава в огън, огънят - в треска. Омразата към Руфат изпепелява душата му и го подпира като слама в чучело. Обичната Силвина е заменена от братята си Реджеп и Юмер за „два пърча (...), с два големи чана на вратовете им окачени”. Те променят закона за човешкия дълг и дадената дума. Хуманното в родовите ценности е разколебано. Авторът показва как примитивната оценка на човешките стойности влиза в противоречие с индивидуалните чувства на героя. Благодарение на тях той преосмисля родовите традиции, моралните си задължения към обикновените неща, учи се на смиреност и търпение.

Посегнато е и на красотата на Силвина, запленила Руфат. Тя е прекършена. Дивото, инстинктивното надделява над преклонението пред хубостта („.... очите й не можеше да видя, но главата й висеше като прекършена... Тоя я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше...”). В такива моменти у Рамадан надделява тъмното начало, злото. То го измъчва и рисува зловещи образи на отмъщение в съзнанието му. Огънят изцежда жизнената енергия, злото бавно отнема силата („треска ме затресе и се разболях”).

Спасяването на рода е първата грижа на Асан Дервишов. Постепенно тази отговорност осмисля и самият герой. Билките на Айше от Триград смекчават страданието и мисълта за мъст. Грешката е видяна, оценена („поомекна и в душата ми”). Рамадан е наново оженен, вече готов според биологичните закони („появиха се по лицето ми и мустаци, и брада ”).

Родовата общност не обсъжда проблемите на индивида. Асан Дервишов, старейшината, умира на третия ден след раждането на внучето му. Числото три символизира приемствената връзка между раждането, живота и смъртта, вечния кръговрат в природата. Кръгът около Рамадан се затваря („...а на моите ръце остави и детето, и Жената, и Руфатя”), но именно в него индивидът се усъвършенства. Омразата отстъпва все повече на заден план, за да даде място на любовта, която твори добро. Желанието за убийство на смъртния Враг е заменено с грижи към болния Руфат. Но тези грижи са плод не на човеколюбие (той продължава да го мрази), а на обичта му към Силвина. Тя облагородява, тя осмисля човешкото му съществуване. И тази обич го крепи заедно с надеждата да „прекрачи” цяла камара от деца, жена, внуци и да се върне към първата си любов.

Връщането към света на спомените е мъчително. Изповедната форма е свързана със себепреценката и е навлизане в интимния, сакрален свят на индивида. Изповедта е поглед към космоса на човека и тя винаги събужда съпричастност у читателя.

Поставената проблематика в разказа „Дервишово семе” ни връща към привидно отдалечени светове, в които се оглежда човешката ни същност.