Случвало ми се е, че и по-фрапантни ситуации.
Най - тъпото е, че аз де факто не ги искам, просто имам нужда да чувствам, че някой ми е подвластен. (Може би е, защото дълбоко в себе си вярвам, че съм наистина прекалено прекрасна за да може да ми се устои Laughing )
В това не намирам нищо странно, може би защото ми е близко.
От позицията на "нормален човек" обаче, доколкото има такива по тая земя, това не е никак добро, нито е нормално. Дори е тревожно.
Ама какво да се правим, собственички сме. Имаме си обаче едно оправдание, което в известна степен си е почти алиби. Надали бихме предявявали претенции за собственост към алфа-индивиди, които ни респектират и ни карат да им ходим след гъза.
Лично аз на такива мога само да им въздишам и да им се кланям, но уви, малко са за мен, останалите искам да са под чехъла и мачкането : | Дори да не ги харесвам! В известен смисъл, дори мисля че си го заслужават...
Но ти не се бой за себе си ;] Аз съм милиарди пъти по-зле що се отнася до това как искам хората да ми принадлежат и т.н. Когато стане фикс-идея почва да боли. Зат'ва не се занимавам с връзки. Просто ми е ясно, че това моето не е нормално и няма смисъл да тормозя хората, а също и себе си
*Не че не е любов (когато наистина обичам приятеля), но ревността, граничеща с претенции за собственост, е отровна. Наранява мен, наранява и човека.
**Иначе и на мен доскоро ми се случи да искам човек, който дори ми е ... уф, абе не знам, недотам приятен, да ми принадлежи. Може би защото сам ми се сложи в краката и т.н., и ми харесваше как ме обича и исках да си го задържа (маниакално, нали .. ужасно е!), но така и не оправдах желанията му за връзка. Залъгвах го с някво приятелство, при тва неискрено. И то всичко заради собственическото чувство.