Не знам дори от къде да започна. Преди всичко беше толкова хубаво и ги нямаше тези проблеми. А сега се чувствам ужасно. Изведнъж всичко се преобърна на 180 градуса. Както беше мил и добър няколко месеца, така стана груб и безразличен. Оттам започна всичко:караниците, разделите, а за жалост и събиранията. Дори вече не мога да определя от колко време сме в това положение. Може би повече от половин година. И аз търпя. Макар и вече рядко да го показвам, аз още държа на него и чувствата ми определено си ги има. Бих направила и дала всичко, за да съм с него. Но това е, че той идва и ми казва, че си ме иска обратно, а след известно време всичко сякаш умира и се разделяме. Безбройно много пъти сме си казвали окончателно край и винаги съм вярвала, че е така. Но след известно време някак си или се засичаме, или единият потърсва другият и всичко започва отначало. В момента до такава степен съм се уморила от всичкото това, че не си спомням кога за последно се чувствах щастлива и усмихната. Наистина беше преди много време. Сега просто живея ден за ден с мисълта, че някога това ще спре да се случва и той ще спре да ме наранява. Много пъти се опитвах да прекратя отношенията си с него. Дори съм стигала до това да го обиждам и да го лъжа, че има друг само и само да ме остави да го забравя, но накрая винаги съм се поддавала. Имало е и пъти, в които сме сядали ад говорим и сме стигали до извода, че между нас има чувства, но хилядите неща, които станаха развалиха хубавото във връзката ни и сещайки се за тях, не можем да сме заедно. Макар че за тези неща бих обвинила не себе си, а него, защото ясно и категорично му казавах, че мразя лъжите, а той именно това правеше. В крайна сметка сега сме разделени окончателно и сме си обещали да не се търсим и да не се виждаме. От няколко дни това ме измъчва, а даже не знам защо при положение, че с него съм за никъде. Само ме наранява. Но и без него сякаш не живея, а съществувам. Разбира се, има моменти, в които не мисля за това, излизам си с приятели, но тези моменти са рядкост. От седмица-две обаче ходя в едно кафене и там работи едно момче, което определено ме грабна с нещо. Когато го гледам да се усмихва се чувствам различно. Но не бих предприела нищо просто защото не съм такъв човек, пък и знам, че нищо няма да стане. Аз искам да си дам време да забравя миналото, да избледнеят спомените, докато той се втурва към други момичета и не знам защо го прави. Занимава се с тях, а после ги оставя и се връща при мен. Макар че едва ли това ще стане и сега... И някак си чувствам се адски отчаяна и безцелна. Нищо не ме радва, защото отделно имам и други наистина сериозни проблеми. Понякога ми се иска да можех да върна времето назад, за да подходя по друг начин. Да кажа край, докато все още мога, а сега дори да кажа край, чувството си е същото. Просто се задушавам и не мога да правя абсолютно нищо. Питам се кога ли тези чувства ще изстинат...? Наистина? Хайде няма да ви занимавам повече с историята, защото тя така или иначе е прекалено дълга, но ми се искаше да споделя някъде, защото само се измъчвам.