Започвам с уточнението,че това не е точно проблем, нито ме притеснява особено, но вече започва някак си да ме гложди отвътре, защото съм на възраст и мислите започват да стават по-сериозни, а потенциал за развитие в тази насока липсва.

В какво се състои моят "дискомфорт". Той, разбира се, е свърза с туй нещо "междуличностно привличане", което се обсъжда в тоя раздел. На кратко - към всяко същество, което срещна започвам да изпитвам апатия след много кратко време. Когато общувам с мъже, или просто на харабията това не се случва, защото цялото ни обяуване е повърхностно и не се налага да влагам себе си. Когато обаче се сближа с някого, той много бързо ми омръзва, или ме разочарова по някакъв начин. Започвам да чувствам човека до мен някак си недостоен за моята компания. Аз поемам инициативата, опитвам се разнообразявам активностите ни, но рано или късно винаги се стига до едно взаимно отхвърляне. При мен апатията се появява много по-рано. Поява се чувството за безразличие, не ми пука дали ще се срещна с дадения човек, или даже не ми е интересно какво иска да ми каже. Сами разбирате, че не мога да имам близки и чудесни отношения с жена, или пък да завържа интересно и динамично приятелство с мъж, което ме прави малко вълк единак.

Това аз като психолог съм го обосновал на 2 платформи.

Първата платформа е личните ми качества : Знам много добре за моя интелектуален потенциал, своята откритост към идеи и склонност към критика, но и САМОкритика, САМОирония и други. Умея да водя разговори, не се изтъквам, освен когато се иронизирам. Но рядко срещам у другите точно този интелект, тази информираност и широка скроеност. Приемам,че мие омръзнало да падам на чуждото ниво и затова ги отблъсквам.

Втората платформа, типично по психоложки се състои в някакъв страх от обвързване, разкриване на слабости и т.н. Но въпреки това се връщам на по-горните си редове, където си казах, че не мога да срещна човек, който е достоен да бъде до мен.

Тъй. Целият мой минал опит в тази насока вече тотално ме доведе до безраличие към околните. Несе чувствам заинтересован от никого, не смятам за нужно дори да бъда добре настроен към другите. Както разбирате, това ме изолира от околните и може евентуално да доведе до откъсването ми.

Въпрос, или по-скоро запитването е.

Срещали ли сте, изпитвали ли сте такива емоции и мисли?
Ако да, Споделете своята гледна точка.
Ако не, Разсъждавайте малко по въпроса.

ПС: не ми излизайте с клишета, моля.

ПС2: съжалявам за технитеческите грешки, но не ми се редактира.