Да речем, че съм се чувствала(и продължавам да се чувствам) по сходен начин.

Разликата е, че аз съм на доста по-малка от теб - на акъл и на години. И въпреки че, надали съм на кой знае какво интелектуално ниво, чувствам, че другите не са ми на нивото. Не на по-високо, ами напротив. Което ми идва(ше) доста глупаво като идея, затова реших, че няма да е така. Ще се старая да се приобщавам към най-различни групи хора, нищо че довчера са ме дразнели. Реших, че ще съм по-общителна, по-позитивна, по-усмихната, че ще правя повече компромиси, няма да мрънкам(много), когато нещо ме издразни. Еми, не ми се получи. Забавно си прекарвах и си прекарвам, но това не ми е достатъчно, търся друго. За първи път се държа(х) добре с хората и разбрах, че точно това ми пречи повече, отколкото да съм си сама. 'Щото де факто се чувствам по-самотна, по-неудволетворена и по-празна, отколкото, когато знам, че съм сама и че разчитам само на себе си.
Изпадала съм в периоди, в които абсолютно никой да не може да ме заинтересува и да ме трогне и това са ми били най-хубавите дни всъщност. Няма нищо по-хубаво от това да отиваш на училище/в университета/на работа, да си изкарваш 7-те часа в пълна съсредоточеност върху работата, която трябва да свършиш, после да си хванеш нещата и да си тръгнеш. Не се товариш да си говориш с някого, не се занимаваш да обясняваш какво си искал да кажеш(защото мен не ме разбират в едно 85% от случаите какво искам да кажа, явно не мога и да общувам нормално), не се занимаваш с хорските глупости...
ии, общо-взето, всичко зависи от средата. Ако обкръжението ти се състои от по-елементарни хора, нормално е да не се чувстваш заинтересован. В такива случаи трябва да се адаптираш и да слезеш на тяхното ниво, защото си е кофти пък да си сам постоянно.

п.с. - знам какво искам да кажа, ама не мога да го изразя точно, и се и отплеснах с моите си неща, и все пак, ако намериш някаква макар и малка логическа нишка между изреченията ще е много хубаво.