Винаги ли времето лекува раните или просто отдалечава спомените си от душата ни,като предпазител?!За да спрем да страдаме за момент.Но когато се сетим за тях и ги изживеем отново,само за нас си.Болката се крие някъде и изкача изведнъж и ни побеждава,побеждава надеждата ни.
Лекува или не времето отминава нас и мечтите ни и ако не успеем да ги збъднем просто продължаваме напред,нали?
Чудели ли сте се,колко често сте част от нечий живот?
Колко пъти някой ви поглежда без да подозира колко много значите за него?Колко пъти някой незначителен за вас се радва да го заговорите?
Колко пъти някой е мечтал за вас и колко много някой ви обича без да знаете?
Това са изпуснатите моменти.Моментите в които някой някъде се е чудел кога ще го забележите,моментите в които някой е мечтал да е до вас,моментите в които някой се е притеснявал дали ще получи одобрението ви...Тези моменти не променят вас,но биха могли да го сторят.както и да превърнат един миг в вечна надежда за промяна.Разбира се не може винаги да се оглеждаме дали някой ни наблудава скрит зад маската на безразличието.Най-тъжното нещо е да чувстваш някой много близък,но той да не изпитва същото.Може ли винаги да се вкопчваме в хубавите неща и да не забелязваме хората които ни нараняват?
Не.Не можем ,защото само някой значим за нас може да ни нарани.Някой за който ни е грижа,който обичаме или харесваме,някой на когото сме се доверили...Дали целта е да не може никой да те нарани?Но ако е така тогава защо търсим любов?Приятелство?Ако не можем да рискуваме ,че ще бъдем наранени няма как да намерим някой с който да изживяваме живота си...
Ако това е цената,може би си струва.Дори един прекрасен миг.
Понякога се чудя дали съм взела правилните решения.Дали трябва просто да забравя и да продължа или да намеря решение.Понякога търсенето на отговори ме истощава.Всеки ден едни и същи въпроси както и възможните отговори...Случва ли се някъде нещата да се оправят за секунди и драмата да изчезне?
Дали някога мъката ще избледнее?Ще има ли промяна в чувството?
Може би аз самата искренно не знам какво искам и затова не мога да получа нищо?може би не знам дали искам пак да е като преди,да му простя,да му имам доверие.Може би просто не мога.Може би не искам.Но още не го знам!
Той значеше толкова за мен и ако сега може пак да значи,можи би трябва да се опитам да оправя нещата.Но дали той е същия,това още не мога да разбере.Или просто аз съм си представяла нещата по един начин,по начина по който не са.Плановете,имахме ги.От там и тръгна всичко,нашето всичко,нашето минало започна тогава когато той беше добър приятел и момче.Когато ме расмиваше,когато беше до мен.За жалост това „тогава”беше много отдавна!
Винаги съм знаела,че не съм като тях.Вечните ми приятели.Просто не гледам на живота по начина по които го виждат те.Не могат да ме разберат,защото не са преживели нищо подобно.Чувствам се сама,всеки ден.Не на място,на грешното място.Дали вуобще някога мястото ми ще е някъде там?Може би вуобще не гледам в правилната посока.
Всеки вече е намерил мястото си,всеки знае къде е и къде иска да бъде.
Може би съм объркана,защото изгубих моето!Но когато бях с него,се чувствах на място,там където винаги ще мога да огида.Там където винаги съм искала да бъда!
Случвало ли ви се е да не сте сигурни,че днаете това което искате,но да сте обедени за това което не искате или това което не трябва да бъде?
На мен ми се случва от сутрин до вечер,всеки ден...Търся нещо,но какво е то ще разбера когато го намеря.
Може би е място,сигурност.Въпреки,че някаква имам.Те живеят,учейки,забавлявайки се,но аз търся нещо повече.Не искам дните да отминават,просто така.Не искам просто да си живея живота.Искам да го изживея!Искам да има някого до мен който да има нещо общо с мен,нещо за което си струва да се борим.
Не мога да виждам как дните отминават,как живея без да правя нещо наистина смислено,нещо на което държа!
Знам,че не ме искаш.Знам какво е и да не искаш някой.Затова сега ще го приема.Не знам какво ще ми струва,но ще се опитам.Ще се опитам да намеря моето място защото то е някъде там.

Може да не ви хареса,но....