Гледаш, и очите ти се пълнят пак с моите сълзи,
но много късно е, и вече мръсно е,
да ми говориш нямаш сили,
да ми спориш, знаеш, няма смисъл.
В собствената ти игра те сринах,
сълзите ти без капка свян подминах
А мъжката сълза казват боляла,
от толкова театри съм направо онемяла.
Сега не чувствам липса,
побърквай се, че Той на твойто място бързичко се вписва.
Кажи ми, кой сега ти липсва?
Като марионетка прехвърчаш денем от блондинка на брюнетка,
нощем лягаш с опити от спомените да избягаш.
Нека те яде, нека да те мъчи,
страдах аз по тебе, а ти дори не ме отлъчи.
Когато най-болеше, тогава се усмихвах,
как да кажа, някак свикнах,
лошотията ти преди доста време май обикнах?