Обикновено съм съветораздавач в този форум. Претендирам, че разбирам повечето причинно следствени връзки на действията, реакциите и сигналите на момичетата и жените и какво ли още не. Даже не очаквам помощ от тук, а просто искам да споделя в каква ситуация съм.

Като за начало да предопредя.. не се хваля, защото няма причина пред виртуална аудитория, която не ме познава да го правя, така че без коментари от сорта на самохвалко.

Излизам с три момичета. Първата ми допада доста по характер. Не командва, не се налага, има добри качества, външният и вид, като цяло е добре... леко под стандартите ми, малко по-широк ханш и баджак, но останалото е перфектно. Слуша ме, харесва ме, говорим почти на един език. Втората на външност е горе/долу. Гимнастичка, малко селско излъчване. Опитва се селски игри да върти и под някаква форма да ме командва, но се усеща кой е шефа де... Третата е манекенка. Висока, уникално тяло, малки гърди. Външността и е почти перфектна по критериите ми, но за сметка на това е тъпа, като мотика. Един лаф не мога да си кажа с нея. Говоря, задавам и въпроси, става лаф, личи си, че присъствието ми я кара да се чувства добре, но го няма онова духовно и интелектуално равенство. В очите ми е, като някакъв роб и горе/долу каквото и кажа ще направи. Само, като ме види и очите и светват и е на седмото небе, а ако и направя комплимент потъва в земята. Направо странно. За пояснение... и с 3те съм спал. Ако пък ги зарежа, ще ми е гадно, че ме харесват, а пък аз ги отхвърлям.

Сега ще си кажете... еми какъв ти е проблема бе, пич? Проблемът е, че към никоя от трите не изпитвам нещо по-сериозно. Няма тръпка, няма чувство. Даже не крия от нито една, че излизам с други, макар и на някои да не им харесва тоя факт. Толкова ми е през кура за тях, освен за първата, но тя е по-скоро като приятел. Няма я оная тръпка, като при първата любов, една духовна апатия изпитвам, като цяло към повечето момичета. С тях не се държа апатично, но ми е през оная работа какво ще си помислят, направят и тн. Може би и това ги кара все повече и повече някои от тях да ме искат. Чувството любов може би никога не съм го изпитвал, дори мисля, че е и по-добре, но празнотата се усеща. Искам да се раздам за някоя, така да ме прасне в главата, че да правя всичко за нея и... абе знаете какво имам в предвид. Просто не става, не го намирам. Аз ли съм повреден, не ми е дошло времето ли? По-добре ли е, че е за сега така? Всички ми разправят, че ми завиждали и, че съм си бил добре, но просто не го чувствам аз така.

Мнения с удоволствие ще прочета, макар че едва ли по някакъв начин ще променят случващото се.