ммм пак съм аз, някои от вас сигурно ме помнят със злощастния ми късмет.

приятеля ми, който вече не смея да нарека такъв, е глупак. в друга тема поясних, ще кажа и тук: не иска да му звъня, не иска да излизаме, засечем ли се СЛУЧАЙНО или ме критикува, или се караме, или ми говори как аз ако не съм идвала при него друга щяла да идва, или изобщо не ми говори. "заедно" сме от 7 месеца и половина и никога не е бил толкова ужасен с мен.. кажа ли му КРАЙ обаче ми надува телефона по цял ден, идва до нас, ходи където аз ходя и ми се моли със сълзи на очи да не го оставя, щото, видите ли, не искал да живее без мен.
тези приказки са от 20-годишен "зрял" човек, когото обичам адски силно, какъвто и кретен да е.

другата страна на нещата: имам стар познат, който е МНОГО по-добра партия от моя - забавлява ме, изслушва ме, обръща ми внимание, пука му за мен и не се стеснява да го показва. излязохме да се видим и през времето прекарано с него въобще не се и сещах за моя. момчето ме иска, ако му дам шанс ще ми бъде къде-къде по-леко отколкото в момента, но обичта към моя ме спира.

и тук идва дилемата - любимия ми мъчител или терапията? поставете се на мое място.....