Немога да си спомня нито един хубав момент от моя живот. Между другото аз съм на 20 и съм студент. Чувствам се толкова сам, че се чудя възможно ли е такова нещо ? Защо съм толкова изолиран от всички, с дни няма кой да ми се обади на този телефон, покрай абитуриентски празници с дни не съм прекрачвал вратата, за да изляза навън, защото няма с кого, а ми е писнало да ходя сам. Живот на типичен затворник. Нямам желание да ходя никъде - от малък град съм, а през всичките тези години хората тук ме отблъснаха. Думи като компания, приятели за мен са непознати и изобщо не знам дали нещо ще се промени. Покрай ученическите години неможах да задържа до мен никого. Когато ме приеха студент се надявах нещо да се промени, да си намеря от там хора. Няма да си правя изводи за една година, но гледам как всеки си има собствен живот, всеки си има собствен кръг от приятели, а тук там се сформираха и групички. За пореден път се чувствам излишен и аутсайдер. Изтръпвам при мисълта, че ще остана абсолютен самотник след време. По горе бях казал, че хората са ме отблъснали - пред всички тези години ми писна с мен да се държат така, че все едно не съм човек. По принцип не съм лош, нито агресивен и може би това е била моята грешка. Дори съм слушал между хората да говорят много лоши неща за мен не знам защо, опитват се да ме изкарат някакъв луд и т.н. . По принцип не трябва да слушам какво говорят за мен, но като зная, че тук не останаха приятели и се чувствам много гадно. А и в малък град ако тръгна да търся хора ще е трудно, защото хората се познават, а аз ще съм чужд, а в случая с отношението към мен те ме отбъснаха. В най-хубавите ми години имах нужда от хора, с които да прекарам и добри и лоши моменти, а аз ги нямах. На всякакви празници винаги съм бил сам и пред компютъра, просто нямаше какво друго да правя. В непозната среда се чувствам кофти - гледам повечето колко са щастливи, и в същото време гледам себе си колко съм сам. От всичко това имам и проблеми с общуването, изключително много съм срамежлив и меко казано стегнат. Нямам си и напредстава какво да правя. Колкото до финансовото ми положение- като се позамисля има хора далече, далече под мен - гладуващи хора. Е въпреки, че другите около мен живееха на едно по високо ниво, имаха повече пари за разнообразие, аз не съм гладувал. Яд ме е, че родителите ми през всички тези години не ми помагаха много, дори и сега - казват, че съм бил "разглезен". По лошото е, че и те живеят като диваци. И им се чудя какво ми е "разглезеното", че искам да имам приятели - такива каквито повечето имат, такива с които да излезеш на кафе и да общуваш. И още по гадно е, че някои продължават да се държат гадно с мен. Колкото до момичетата- същото положение, нямам абсолютно никакъв опит. През годините не съм имал дори по специални приятелки не говоря за гадже. А сега не вярвам нещо да се промени, още повече като разберат, че нямам компания.Казват, че е най-лесно в дискотеките да се запознаеш с някоя- а на мен такава обстановка също ми е непозната. Всички имат Facebook, слагат по стотици снимки, а аз нямам и това, имам само няколко профилни. Как да постъпвам занапред, след всичко това има ли бъдеще за мене. Тази липса до сега има ли някакъв шанс да се компенсира? Ще се надявам да има, защото другото е живот като затвор. Как да преодолея тази "социална фобия" или както се нарича ? И като направя равносметка от 4-5 години тъпкам на едно ниво, някои 15-16 годишни деца са по добре в това отношение от мен. А за мен като започне сесията ще се ядосвам пак за глупости, вместо да се подготвя както трябва.
Толкова ли е трудно да вляза в живота на някого ? Повечето ходиха тези дни по балове на някой, а аз живея като наказан.
Ще съм благодарен да получа съвет най-вече от хора на моята възраст.