Отговор в тема
Трябва ми идея за съчинение разсъжедение на накоя от следните теми:
1. Състраданието - висша добродетел
2. Да преживееш чуждото страдание като свое.
3. Болка и утеха в разказа
4. Човешката доброта и вяра в разказа.
Ако имате примерен план ще бъде супер. За утре!!!
Преместено.
Extremescream
разказът “По жицата” е отпечатан за пръв път във вестник “Зора” от 26 ноември 1927г. През 1928 г. Йордан Йовков го включва в сборника “Вечери в Антимовския хан”.Първоначално написано от sesi9616
Това е може би един от най-тъжните и в същото време оптимистични творби. Тя най-често се чете като диалог за вярата и надеждата, олицетворени от бялата лястовица
В своя разказ Йордан Йовков изразява много човешки чувства:тъга,обич,мъка,наде жда,доброта.
Сюжетът на разказа „По жицата” е статичен: един пътуващ селянин се отбива от пътя си, за да запита случайно срещнат пастир за някакво село, и продължава по пътя, без да научи нещо. Повествува не разказът, а „разказите в разказа” т.е. повествователят „се доверява” на персонажите и на техните гледни точки за нещата.
Просто един разказ,написан на обикновена хартия,но това,което го прави специален ,е смисълът му.Той се състои само от един кратък диалог между Моканина и бащата на болното момиче.Те не се познават,за първи път се виждат,но болката е тази,която ги сближава.Болката и надеждата...
Болката и страданието срещат двама добри хора Гунчо и Моканина-единия сломен от трагичната си съдба,а другия мъдър и честен,благороден и духовно щедър приема чуждата болка като своя.
Изпитващ състрадание,той изрича своята благородна лъжа за да не угасне надеждата и вярата в спасението.Така добротата,вярата и надеждата помагат на героите да окажат съпротива на злото и да приемат чудото като спасение.
Диалогът им е лаконичен-нищо особено не си казват,просто споделят.Но това,което е наистина завладяващо е монолога в сърцето на Моканина.Той напълно съзнава,че момичето няма да види търсената бяла лястовица.Знае това,но е длъжен да дари вяра и надежда на момичето,защото какво е един живот без вяра?Какво е една съдба без вяра?Момичето може и да умре...но до последно ще живее с надежда,защото Нонка не е обърнала гръб на вярата си,тя отдавна е затоплила студенината от змията на гърдите си,тъй като надеждата е дълбоко в душата и и там никой не може да я победи.Включително смъртта...
Моканина лъже,че е видял бяла лястовичка,но дълбоко в себе си той самия би желал да е наистина така. Чрез лъжата си Моканина цели да запази единственото и може би най-ценното ,което и е останало-надеждата.Само така Нонка би могла да пребори болестта и всичко останало. . Сам не вярващ в чудодейната сила на бялата лястовичка, той изрича спасителните думи на момичето:”Ще я видите, чедо…и ще оздравееш”, защото знае, че само надеждата може да се противопостави на болката и смъртта. . Репликата: „Ще я видите...” е изречена с тона на заклинание, на пророчество, на благослов. Бъдещето време е перифраза на молитвеното „Амин” („Да бъде”)
Моканина е мъдър и добър човек. Той знае, че надеждата съживява човешкото сърце. Знае, че има добро в живота и ако човек вярва в него, то се случва. Затова Моканина щедро и великодушно подарява на тези непознати хора, вярата, че и те ще срещнат доброто.
Последното, изречено от него все още в присъствието на Гунчо и семейството му: благословът: „Хайде, със здраве!”- равностойно на „Останете си със здраве”- е пожелание за преодоляване на отчаянието, възвръщането на надеждата-изцеление
И макар да възкликва"Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!",Моканина се надява тази мъка да бъде превъзмогната чрез вярата-чрез това,което той дарява на момичето.
Тенденциозни в значението са някои имеhttp://www.teenproblem.net/forumна и факти в разказа. Гунчовото село се нарича Надежда. От него семейството тръгва по безкhttp://www.teenproblem.net/forumрайния път на надеждата.(Селото към което несретното семейство пътува е Манджилари/от румънски-Надежда/). Нонка е родена „по Богородица". Богородица въплъщава майчинаhttp://www.teenproblem.net/forumта закрила, милосърдието.
Не е случаен изборът и на едно съпаралелно събитие - наближаването на Преображение Господне.Бялата лястовица („досущ бяhttp://www.teenproblem.net/forumла, като сняг") става символно означение на боhttp://www.teenproblem.net/forumжията любов и милосърдие. В очите на Нонка грее също светлината на вярата в „бяhttp://www.teenproblem.net/forumлата лястовица”- най-съкровена вяра в доброто, лишена от логиката на разума - така, както се вярва в Бог.
Дори животът да отрича чудото, ние хората винаги ще вярваме в него, защото то ни прави хора.
Разказът е една мъдра притча за човешката болка и разбиране,и послание, че в добротата,Вярата,Надеждата и в братската любов и съчувствие се крие пътят към спасението и доброто.
Тази творба е оптимистична - защото това е разказ за човешката сила и вяра-разказ за това,че има хора като болното момиче,които се борят за щастието си,които изпитват жажда за живот,жажда за щастие,хора,които се борят въпреки всички трудности и които не дават да бъдат сломени от нищо,дори от булото на смъртта…
Животът е една телеграфна жица,отрупана с черни лястовици....,бялата лястовица е вътре в нас самите!
Единственото,което трябва да направим е да вярваме в нея, да не я пускаме да отлети от нас!
И както Йовков е казал: “С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго- любовта между хората.”
sleda ot lubovta
Йордан Йовков е разказвач-мъдрец. В неговия художествен свят на доброто и красотата героите непрекъснато търсят снисъла на човешкия живот, на битието. Те често грешат, като всеки земен, но след това страдат, осъзнават своето падение и чрез сълзите или усмивката показват, че мъката ги е направила вече по-благородни, нравствено извисени. “По жицата” е разказ за мъката която е дълбока като бездното небе, като големия Космос. От бедност и болести измират две-три деца от Гунчовото семейство. От години родителите като очите си пазят и гледат Нонка, двадесетгодишната си дъщеря, но и тя от известно време “зачама”. Змията, като древен символ на болестта, злото, нещастията и смъртта, е предупреждение, че Нонка ще бъде взета за дете на Бога. Петър Моканина и Гунчо разговарят, споделят, общуват не толкова с думи, колкото с душите си, с жестовете и с мълчанието си. Двамата възрастни изминават чрез диалога пътя от безверието до вярата, че “трябва да има бяла лястовичка”, за да оздравее болното момиче. Най-голямата е промяната при Петър Моканина. Тръгва от безверието, преминава през съмнението, за да се извиси до апостол на вярата. Той приема своята мисия на Йоан Кръстител и благородната човешка съдба да пренесе образа на светлината и надеждата, въплътен във фолклорната представа за “бялата лястовица”, в душата на болното и страдащо девойче. Въпросът за вярата е проблем на философията за същността на човека, света и живота. Всеки от нас разговаря с другите и преди всичко със себе си върху тези съдбовни и вечни въпроси.
Гунчовото семейство е тръгнало да търси по прашните добруджански пътища изгубената вяра в надеждата. Тя, като божествена промисъл, се явява в труден момент, за да повярват скептиците като Тома Неверни. При срещата с Петър Моканина непознатият другоселец разказва за своята и човешката “одисея” през годините на бедност: “не ни траят децата.” По външния вид новодошлия овчарят разбира, че това е “сиромах и като че ли сиромах се е родил.” По ризата и потурите има кръпки, които са “едро и неумело шити”, тоест вероятно от самия мъж, защото стопанката е пречупена, снизена от нащастията. Поясът е оръфан, стар. Гунчо отдавна се е отказал от външното, от красивото, защото живее с драмата на челядта си. Впечатляващото, различното е в това, че този “човек планина” е от “ония меки хора, които и на мравката път струват”. Бедността, семейната драма са направили от другоселеца мек и отстъпчив човек, тоест страданието го е облагородило и извисило. По отпуснатия ръчник на по-старата жена в каруцата овчарят-мъдрец разбира, че има някаква голяма беда, която мъчи тези хора. Погледът на бедния човек е блуждаещ, чужд на реалността и е пълен с грижа, защото е отчаян от съдбата (“остави я”). Но той не изрича проклятие или гневен протест. Ето ги типичните Йовкови герои – мълчаливци, праведници, добри и кротки хора.
Разказвачът умело разкрива добротата на милозливия баща, който е отстъпчив и благороден към всяко желание на болното си момиче. В разказа за жътвата и “змията” посоката на повествователното действие е насочена към фолклорните представи за подземното царство на мъртвите. Образът на “змията” условно подготвя съзнанието на девойката за преминаване отвъд, в света на сенките. Думите на грижовния баща: “На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е…”, обобщават няколко смислови пласта от философията на бедния селянин. Отдавна другоселецът е Тома Неверни, щом толкова деца му умират, но болната Нонка предполага друго поведение. И за нея той тръгва по прашните добруджански улици да търси надеждата. Обичта и загрижеността, дългът го водят към тази последна лъжа-чудо-поверие. Тогава овчарят мъдрец забелязва “цели снопчета бели косми” по небръснатата отдавна брада. Моканина е наблюдателен човек. Той вероятно много е видял и преживял, за това му е ясно, че всеки бял косъм е “белег от една грижа”. От кумица Стоеница, другоселецът и жена му чули за бялата лястовица. Това е другото, скритото, табуираното име на Бога. Той се явява в сюблимен миг, тоест изключително рядко и само малцина, които го дочакат, ще повярват в неговата неземна сила. Прав е изседователят Галин Тиханов, когато казва, че е дълъг пътят на героите от разказа “По жицата” към вярата и той минава през страданието и съчувствието, за да приеме човек болката на ближния за своя.
Петър Моканина е също Тома Неверни. На въпроса за бялата лястовица той отговаря с недоверие: “Ама истина ли е?”. Следват рационални аргументи, които отхвърлят всяка помисъл за чудо: “Нито съм я чувал, нито съм я виждал.” Отрицанието е двойно, изградено чрез повторението на съюзната връзка “нито”. Подобни са двете основни сетива – зрението и слуха, но липсва другото, на “третото око”, тоест на душата. Обръщението към Гунчо: “– Не съм, братко, не съм!’, вече маркира процеса на разколебаване, макар да е използвана огледната кострукция на отрицанието “не съм”. Драматичен е размисълът за неизмеримостта на болката в желанието да “надскочиш”, да “спасиш”, да “помогнеш”.
До този момент двамата “бащи” са “братя” – като неверници и като съпричастни, разтърсени от мъката и страданието. Гунчо тръгва към пътя, а овчарят, който досега е бил толкова далеч от големия битен проблем на вярата, за божественото, е вече друг. Той е ангажиран с мисъл за другите. Напрегнат е разумът, но и интуицията, “третото око”, проговаря за друго, за вяра, за светлина и за спасение. Сблъсквайки се с космическата, с голямата беда на селското семейство, със смъртта като съдба, вече се извършва бурен, скрит процес на драматична промяна в душата. Вероятно това са част от мотивите за пробуждането, за отварянето на “третото око” към небесното, към божественото. И тогава Моканина “се досети, че може съвсем да отчая тия хора”. Той вече търси други контрааргументи, за да убеди първо себе си, че щом има “бял бивол, бяла мишка, бяла врана”, то “може да има и бяла лястовичка”. Моделът на условната форма “може” играе ролята на компенсационен момент на задължителното допускане и започват да се стопяват многогодишните ледове на ограниченото от бита мислене. Гунчо остава по-близо до бащиното съзнание и до безверието, но това е обяснимо: “На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са.” И с тези думи-самоизповед той намира оправдание за духовноосакатената си душа, която ще остане завинаги лишена от силата на магията и вярата.
Голямото духовно израстване се извършва при Петър Моканина. То се осъществява под въздействието на състраданието, на вживяването в съдбата на болната Нонка. При този обикновен човек се наблюдава необикновеното чудо на просветлението. От Тома Неверни се преобразява в Йоан Кръстител, в нов мисионер и дарител на вярата. Моканина вече приема, “влиза в ролята” да бъде апостол. Той ще разказва, ще покръства, ще вещае чудото на “бялата лястовица”, която е видял единствено с “третото си око”., но това е далеч по-съдбовно и важно. Моканина е “трогнат”, тоест просветен, погледнал зад видимото. И тръгва да изпрати своя събрат, но и да направи крачка към новото, към своята мисия да покръства, да дарява с вяра. Очите на момичито са “още светли, още млади и усмихнати”.От тях струи светлината на надеждата.
Под въздействието на духовната промяна и в желанието му да помогне, нещо в гърдите на овчаря се повдига, задушава го. Очите му се премрежават и започва тайнството на посвещаването на Нонка в светлата вяра, на надеждата: “– Ще я видите, чедо, ще я видите… Аз я видях, ще я видите и вие. Аз сочите си я видях, бяла, такава, бяла.” С вълнението на новопокръстен, Моканина свещенодейства и въвежда болното момиче отвъд границата, в царството на вярващите, на духовно просветлените и извисените.
Новият духовен последовател на мита за “бялата лястовица” се връща при овцете, в своето битово пространство. Но той вече е друг, извисен, замислен. Спокойно разговаря с Божеството и му споделя истините за живота на хората, за бедността и болестите, за отчаянието. Думите му носят натрупаната човешка мъка: “– Боже, колко мъка има на този свят, боже!” Те не са израз на гняв и протест, а са откровение, диалог с Божеството, процес на земна космическа чуваемост.
“По жицата” е дълбок и мъдър разказ за безверието и вярата, за живота и смъртта, за дългите безкрайни пътища на човешката вяра.
sleda ot lubovta
Колко мъка има по тоя свят - казал Моканина и продължил да скубе бялата лястовица
[ мразим хора! ]
'И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.'
('Дяволско' - А. Далчев)
това по коя от всички теми еЙордан Йовков е разказвач-мъдрец. В неговия художествен свят на доброто и красотата героите непрекъснато търсят снисъла на човешкия живот, на битието. Те често грешат, като всеки земен, но след това страдат, осъзнават своето падение и чрез сълзите или усмивката показват, че мъката ги е направила вече по-благородни, нравствено извисени. “По жицата” е разказ за мъката която е дълбока като бездното небе, като големия Космос. От бедност и болести измират две-три деца от Гунчовото семейство. От години родителите като очите си пазят и гледат Нонка, двадесетгодишната си дъщеря, но и тя от известно време “зачама”. Змията, като древен символ на болестта, злото, нещастията и смъртта, е предупреждение, че Нонка ще бъде взета за дете на Бога. Петър Моканина и Гунчо разговарят, споделят, общуват не толкова с думи, колкото с душите си, с жестовете и с мълчанието си. Двамата възрастни изминават чрез диалога пътя от безверието до вярата, че “трябва да има бяла лястовичка”, за да оздравее болното момиче. Най-голямата е промяната при Петър Моканина. Тръгва от безверието, преминава през съмнението, за да се извиси до апостол на вярата. Той приема своята мисия на Йоан Кръстител и благородната човешка съдба да пренесе образа на светлината и надеждата, въплътен във фолклорната представа за “бялата лястовица”, в душата на болното и страдащо девойче. Въпросът за вярата е проблем на философията за същността на човека, света и живота. Всеки от нас разговаря с другите и преди всичко със себе си върху тези съдбовни и вечни въпроси.
Гунчовото семейство е тръгнало да търси по прашните добруджански пътища изгубената вяра в надеждата. Тя, като божествена промисъл, се явява в труден момент, за да повярват скептиците като Тома Неверни. При срещата с Петър Моканина непознатият другоселец разказва за своята и човешката “одисея” през годините на бедност: “не ни траят децата.” По външния вид новодошлия овчарят разбира, че това е “сиромах и като че ли сиромах се е родил.” По ризата и потурите има кръпки, които са “едро и неумело шити”, тоест вероятно от самия мъж, защото стопанката е пречупена, снизена от нащастията. Поясът е оръфан, стар. Гунчо отдавна се е отказал от външното, от красивото, защото живее с драмата на челядта си. Впечатляващото, различното е в това, че този “човек планина” е от “ония меки хора, които и на мравката път струват”. Бедността, семейната драма са направили от другоселеца мек и отстъпчив човек, тоест страданието го е облагородило и извисило. По отпуснатия ръчник на по-старата жена в каруцата овчарят-мъдрец разбира, че има някаква голяма беда, която мъчи тези хора. Погледът на бедния човек е блуждаещ, чужд на реалността и е пълен с грижа, защото е отчаян от съдбата (“остави я”). Но той не изрича проклятие или гневен протест. Ето ги типичните Йовкови герои – мълчаливци, праведници, добри и кротки хора.
Разказвачът умело разкрива добротата на милозливия баща, който е отстъпчив и благороден към всяко желание на болното си момиче. В разказа за жътвата и “змията” посоката на повествователното действие е насочена към фолклорните представи за подземното царство на мъртвите. Образът на “змията” условно подготвя съзнанието на девойката за преминаване отвъд, в света на сенките. Думите на грижовния баща: “На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е…”, обобщават няколко смислови пласта от философията на бедния селянин. Отдавна другоселецът е Тома Неверни, щом толкова деца му умират, но болната Нонка предполага друго поведение. И за нея той тръгва по прашните добруджански улици да търси надеждата. Обичта и загрижеността, дългът го водят към тази последна лъжа-чудо-поверие. Тогава овчарят мъдрец забелязва “цели снопчета бели косми” по небръснатата отдавна брада. Моканина е наблюдателен човек. Той вероятно много е видял и преживял, за това му е ясно, че всеки бял косъм е “белег от една грижа”. От кумица Стоеница, другоселецът и жена му чули за бялата лястовица. Това е другото, скритото, табуираното име на Бога. Той се явява в сюблимен миг, тоест изключително рядко и само малцина, които го дочакат, ще повярват в неговата неземна сила. Прав е изседователят Галин Тиханов, когато казва, че е дълъг пътят на героите от разказа “По жицата” към вярата и той минава през страданието и съчувствието, за да приеме човек болката на ближния за своя.
Петър Моканина е също Тома Неверни. На въпроса за бялата лястовица той отговаря с недоверие: “Ама истина ли е?”. Следват рационални аргументи, които отхвърлят всяка помисъл за чудо: “Нито съм я чувал, нито съм я виждал.” Отрицанието е двойно, изградено чрез повторението на съюзната връзка “нито”. Подобни са двете основни сетива – зрението и слуха, но липсва другото, на “третото око”, тоест на душата. Обръщението към Гунчо: “– Не съм, братко, не съм!’, вече маркира процеса на разколебаване, макар да е използвана огледната кострукция на отрицанието “не съм”. Драматичен е размисълът за неизмеримостта на болката в желанието да “надскочиш”, да “спасиш”, да “помогнеш”.
До този момент двамата “бащи” са “братя” – като неверници и като съпричастни, разтърсени от мъката и страданието. Гунчо тръгва към пътя, а овчарят, който досега е бил толкова далеч от големия битен проблем на вярата, за божественото, е вече друг. Той е ангажиран с мисъл за другите. Напрегнат е разумът, но и интуицията, “третото око”, проговаря за друго, за вяра, за светлина и за спасение. Сблъсквайки се с космическата, с голямата беда на селското семейство, със смъртта като съдба, вече се извършва бурен, скрит процес на драматична промяна в душата. Вероятно това са част от мотивите за пробуждането, за отварянето на “третото око” към небесното, към божественото. И тогава Моканина “се досети, че може съвсем да отчая тия хора”. Той вече търси други контрааргументи, за да убеди първо себе си, че щом има “бял бивол, бяла мишка, бяла врана”, то “може да има и бяла лястовичка”. Моделът на условната форма “може” играе ролята на компенсационен момент на задължителното допускане и започват да се стопяват многогодишните ледове на ограниченото от бита мислене. Гунчо остава по-близо до бащиното съзнание и до безверието, но това е обяснимо: “На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са.” И с тези думи-самоизповед той намира оправдание за духовноосакатената си душа, която ще остане завинаги лишена от силата на магията и вярата.
Голямото духовно израстване се извършва при Петър Моканина. То се осъществява под въздействието на състраданието, на вживяването в съдбата на болната Нонка. При този обикновен човек се наблюдава необикновеното чудо на просветлението. От Тома Неверни се преобразява в Йоан Кръстител, в нов мисионер и дарител на вярата. Моканина вече приема, “влиза в ролята” да бъде апостол. Той ще разказва, ще покръства, ще вещае чудото на “бялата лястовица”, която е видял единствено с “третото си око”., но това е далеч по-съдбовно и важно. Моканина е “трогнат”, тоест просветен, погледнал зад видимото. И тръгва да изпрати своя събрат, но и да направи крачка към новото, към своята мисия да покръства, да дарява с вяра. Очите на момичито са “още светли, още млади и усмихнати”.От тях струи светлината на надеждата.
Под въздействието на духовната промяна и в желанието му да помогне, нещо в гърдите на овчаря се повдига, задушава го. Очите му се премрежават и започва тайнството на посвещаването на Нонка в светлата вяра, на надеждата: “– Ще я видите, чедо, ще я видите… Аз я видях, ще я видите и вие. Аз сочите си я видях, бяла, такава, бяла.” С вълнението на новопокръстен, Моканина свещенодейства и въвежда болното момиче отвъд границата, в царството на вярващите, на духовно просветлените и извисените.
Новият духовен последовател на мита за “бялата лястовица” се връща при овцете, в своето битово пространство. Но той вече е друг, извисен, замислен. Спокойно разговаря с Божеството и му споделя истините за живота на хората, за бедността и болестите, за отчаянието. Думите му носят натрупаната човешка мъка: “– Боже, колко мъка има на този свят, боже!” Те не са израз на гняв и протест, а са откровение, диалог с Божеството, процес на земна космическа чуваемост.
“По жицата” е дълбок и мъдър разказ за безверието и вярата, за живота и смъртта, за дългите безкрайни пътища на човешката вяра.
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат