Писна ми от него, а дори вече не сме заедно! Постоянно ми налага някакви ограничения да не излизам с момчета, да не общувам с момчета, да се прибирам еди си кога, да правя еди си какво. Писна ми.
Да, пука ми още за него, но някак си искам да правя, каквото си искам. Писна ми да се разкъсвам между миналото и настоящето, защото реално погледнато той вече не е същият мил човек, когото познавах. Единствено може би ме спира това, че ако аз започна да гледам напред, той също ще го направи, а знам как бих се почувствала ако го засега някъде с друго момиче.
В същото време имам едно вътрешно усещане, че по-добре само напред, отколкото на едно място. Е да, стига с тия тъпи надежди. Отдавна нямам такива, просто са ми останали някакви минимални чувства и красиви спомени, които ме объркват.
Дали ако тръгна напред... и спра да мисля за последствията, ще постигна нещо?