От 7 години всеки ден стоя в една и съща стая с едно момиче, близо 5 часа. Всеки божи ден аз съм в стаята в която е и тя, всеки божи ден аз се разминавам с нея, всеки божи ден аз я гледам. Въпреки всичко това ние сме напълно непознати. Все още. За седем години ние не сме прогресирали. Знам само името й, помня лицето и аромата й. Най-дългия ни разговор е бил не повече от секунда. И сега седми клас свърши с едни 7 години нещастна и несподелена любов. 7 - числото седем, което изигра най-важната роля в моя живот. Най-омразното и най-любимото ми число. Засега. Но се чудя, нима е съвпадение, че любимото й число също е 7? Че съм роден на 7 дата? Че 07 година беше една от най-тъжните през живота ми? Че 7 години аз тая една обич към човек, с който сме непознати, държим се като такива и гледаме на себе си като такива? когато пожелая нещо, съм свикнал да го получавам. Но съм и търпелив. И сега при мисълта, че пътищата ни ще се разделят, се натъжавам, и си мисля на кой му пука за мен - хората се разделят всеки ден. Но трябва... тя трябва поне да разбере чувствата ми. Това е от най-голяма важност. Нищо няма да промени, но искам да разбере, какво съм чувствал през тези 7 години. Защото живота ми се дели на моменти. Само тях помня. И хубавото е че съм я запомнил. Всеки път когато погледите ни се срещнеха, това беше момент. Тогава се пренасях другаде, гледайки тези сини очи, досущ като синевата, какво беше онова прекрасно чувство, което спираше дъха ми. Но то беше най-прекрасното нещо на света. Може би любовта. И мисълта, че никога повече няма да видя това момиче, ме разяжда. Не мога да се откъсна от нея, преди тя да разбере моите чувства. Но не съм и толкова силен да го направя. Всичко трябва да е обмислено, а аз не мога да мисля, когато болката ме разяжда. Мисля го от две седмици почти. И едва вчера, се реших да драсна бележка, която трябваше да изрази всичко мои чувства към нея през тези 7 години. Бележка съдържаща само 1 изречение. Различно от "Обичам те.". Бележка за сбогом. Бележка, която чета за секунди и ми става тъжно.
Тогава си помислих, дали найстина го искам? Дали искам тя да знае моите чувства? Знам, че би ме боляло, но искам да ни предпазя. И 2-ма ни. След тази бележка, която ще й оставя пред врата заедно с 30 шоколада и кутия бонбони, не искам нещата да прогресират. А не знам как ще се развият найстина. Дали ще прогресират? Да й пратя ли бележката? Едва ли има смисъл да се обръщам към хора, които не познавам, ама какво друго ми остава. Колебая се. Благодаря Ви предварително за добрите коментари, както и отрицателните такива, защото какво е история без нито един такъв?