Спираш да извикваш болката в съзнението си. Решаваш, че трябва да продължиш напред. Преглъщаш, поемаш въздух и вече си прекрачил границата.
Лесно е.
По-трудно е да приемеш, че хланченето няма да го върне. Да приемеш вътре в себе си, искам да кажа. Да приемеш, че всичко е зад гърба ти и повече няма да имаш общо с този човек. Защото в момента ти свързваш мислите си с миналото. И може би вярваш някъде дълбоко в себе си, че вкопчвайки се в спомена, съдбата ще те съжали и... Абе... типична човешка слабост.
Мечето и снимките ще значат нещо, докато ти вярваш, че значат нещо. Иначе са просто торба, пълна с дюнапрен, и стари файлове в компа. Това е.

А, и "After death comes life"