Преди да започна искам да кажа на всички които нямат намерение да отделят поне 7-8 минути за да прочетат всичко което съм написал да не се занимават въобще да ми пишат отговори критикувайки дължината на и без това вероятно не прочетения от тяхна страна мой пост...благодаря на тези които подхождат по другия начин...

Пускал съм не една и две теми досега които засягат в същността си най-вече проблемите и мислите ми свързани с едно единствено момиче с което съм бил досега...

С нея скъсахме в началото на март 2009 и оттогава сме в много добри отношения и си излизаме и говорим...

Проблема идва от това че въпреки че в началото се настроих така че да приемам че нещата между нас са категорично и окончателно приключили и връзката ни съществува просто защото и двамата взаимно много се оценяваме като личности и не искаме да загубим един друг завинаги...но просто не ми се получи...просто постепенно пак почнах да се влюбвам в нея...после в един НЕВЕРОЯТНО критичен момент на нова година света ми се срина и всичките ми мечти с нея се оказаха смлени на прах...

Но и това преживях отново старата история...реших че сме си само другарченца и в началото всичко беше добре докато пак не почнах да се влюбвам...после април месец проведохме един разговор който си беше своеобразен катарзис и тогава бях напълно убеден че я чувствам като човек с който не бих мал нищо повече от приятелски отношение...дори наистина се чувствах така за известно време но в последно време(да речем последните 2 месеца...) осъзнавам че мисля за нея и че отново почвам да се влюбвам...

Така...да се съсредоточим върху детайлите...казвам 'започнах/започвам да се влюбвам' а не 'старите чувства започват/започнаха да се събуждат' защото на практика старите чувства си бяха тотално умрели всеки път когато решавах че е настъпил окончателния край на любовта ми към нея...и всеки път когато започвах да се влюбвам беше сякаш...сякаш е с нов човек...сякаш я срещам за пръв път...сякаш отново виждах всички онези хубави неща в нея които я правят толкова перфеектна за мен...за пръв път...

Оказа се че тя е всичко което искам...не е нито повече нито по-малко а ТОЧНО толкова идеална за мен...има очи които правят речта в нейния случай почти напълно излишна...има начин на мислене който е напълно разбирам за мен и в същото време ми дава храна за размисъл за дни напред когато тя каже нещо...може да не е най-красивото момиче на света според стандартите на повечето хора но е достатъчно красива за да е обект на желание на не един и двама мои познати...и в същото време ми действа толкова привличащо колкото плячката за ловуващия хищник(като обаче се има впредвид че сравнение между мен и ловуващ хищник би било напълно неуместно...)...интересите и макар и различни от моите я правят толкова интересна за опознаване и толкова колоритна като личност че всеки път като излизам и говоря с нея намирам нещо ново което в почти всички случаи възприемам като израз на някоя невероятно готина нейна черта...

Проблема идва от там че тя е търсеща и любопитна натура...не се задоволява с фиксирани параметри...не обича рутината и еднообразието и нещата които я ограничават...независимо в какъв аспект...
в тази връзка това което имаше между нас беше резултат на нейния интерес към мен в момента основаващ се на това че категорично съм различен от останалите и не се старая да го крия а се гордея с това и някак бунтарското ми отношение я привличаше...за около 3 месеца...но после ме опозна малко или много и искрата която се появява и е основополагаща в началото на всяка връзка просто я нямаше(за нея де...аз си я обичах безусловно...) а и тя има по-специално отношение към връзките си...всмисъл...категорично отказва да приеме че е възможно човек да срещне истинската любов на 16,17,18 etc. години...според нея тя трябва да поживее и да изпита доста неща преди да е готова да се посвети на един единствен човек,кариера,семейство и т.н. ...и аз естествено я разбирам перфектно...кой не би?...
това в което се изразява разликата между нас е точно моето отношение към връзките а именно това че аз категорично вярвам че човек може да срещне истинската любов на крехка възраст...и отделно от това за мен всяка любов е истинска...готов съм да отдам сърцето си на човека когото обичам без да искам каквото и да е в замяна...просто искам да докарвам усмивка на лицето на момичето до мен и да знам че тя е щастлива да е с мен так както аз бих бил щастлив просто защото знам че тя съществува...

Но въпросното момиче за което изписах толкова много смята че тези два възгледа относно любовта са несъвместими и тя не би могла да е с човек на когото не може да даде толкова колкото би получила(имайки впредвид че дори не е и искала всичко това...) един вид би изпитвала някакво самоналожено чувство за дълг спрямо мен за нещо което тя не е изискала от мен...и затова просто няма начин да е с мен(всичко написано в последния абзац го разбрах от един неин разговор с един мой приятел който аз чух докато те бяха у нас мислейки си че не ги чувам...) итогава осъзнах че наистина нямам никакви шансове с нея...

Мъката ми идва от това че наистина я усещам като моята половина...човека който ме прави пълен...цял...тя е личност която уважавам,външност към която съм привлечен,интелект и морал на които се възхищавам и очи изразяващи всичко това накуп...това е тя...а аз съм човека който за нея винаги ще бъде специален но чийто чувства винаги биха били на твърде различно ниво от нейните ерго винаги ще има някакво както казах самоналожено чувство за дълг от нейна страна...нещо което тя не би могла да понесе...

Сега осъзнавайки че бъдещето ми с нея просто е...както и да го мисля реално нямам такова...та осъззнавайки че нямам бъдеще с нея...или поне не и като повече от приятел се чувствам...непълен...нежелан и излишен...но реално това от което имам нужда е човек до мен...не семейство...не приятели...те винаги са до мен...имам нужда от момиче което да обичам...да...да обичам защото аз не харесвам някого...не си падам по някого...аз първо проявявам интерес към някое момиче,после я опознавам и ако забелязвам същия прогресивно нарастващ интерес от нейна стана започвам да я обичам...нищо повече,нищо по-малко...та имам нужда от такова момиче до мен...имам нужда да обичам и да си мисля че съм обичан...склонен съм да преживея стотици пъти раздялата защото бих знаел че преди това съм бил значим за човека който ме зарязва и съм му(в случая 'й' де...) доставял радост за независимо колко дълъг период от време...за съжаление не съм от вървежните типове и както споменах по-горе съм откровено различен и си падам бунтар и респективно не се и старая да съм на всяка цена харесван(не ме разбирайте погрешно...много съм общителен и в никакъв случай не съм затворен...не съм и някакъв социопат който не се вписва никъде...напротив...хората ме харесват още от първия разговор...въпроса е този първи разговор да се състои тъй като аз не съм достатъчно отворен че да ходя да заговарям хората...по-скоро изчаквам те да проявят интерес към мен...затова и в никой случай не правя първата крачка...)...не съм и най-големия 'убавец на света..никак даже...не съм някакъв напомпан,късо подстриган плейбой с вкусове и предпочитания които нямат нужда от описание защото известни на почти всички вас(тъй като са дразнещо често срещани...)...но не съм и отчайващо грозен и всички хора които ме познават имат добро мнение за мен...всмисъл...не съм някакъв затворен в себе си темерут сравним по красота само с Фреди Крюгер...
вярно е че интересите,външността,начи на ми на мислене и поведението ми са различни от тези на повечето хора наоколо но не мисля че това е фактор...не и решаващ...всмисъл...това означава ли че не заслужавам любов мамка му?...

Както и да е...благодаря ви за вниманието и нека тези които прочетоха всичко това пишат без да се занимават да четат другите мнения в темата...ако има такива де...искам да избегна спорове между съфорумци...