Речник на PC термините

**K_O_L_E_V** · 07-13-2010, 12:14

CPU – в превод Централно процесорно устройство.
PGA, FCPGA , FCPGA2 - това са съкратените названия на различни видове корпуси на процесори и разположението на кристала в тях.
MAIN BOARD или дънна платка - На дънната платка се монтират процесора, звуковата карта, видео картата и изобщо всички важни компоненти на компютъра.
CHIPSET или Чипсет - Намира се на дънната платка и контролира скоростта на процесора
BIOS - Това е връзката между софтуера и хардуера в компютърната система.
BUS или Шина - Шината представлява линейна магистрала от проводници за предаване на електрически сигнали, по която става преноса на данните в компютъра.
SLOT или Слот - Слотовете са конектори разположени на дънната платка, в които се “напъхват” разширителните карти- видео, мрежови и др.
SOCKET или ЦОКЪЛ - Мястото, където се поставя процесора.
RAM или Памет - (Random Access Memory) Памет с произволен достъп.
HDD – това е устройството, на което се записва информацията в компютъра: програми, драйвери, филми, MP3 и т.н.
FDD - флопи дисково устройство или флопи – средство за запаметяване на информация.
CD-ROM, DVD-ROM, CD-R, CD-RW
SOUND CARD - тя представлява платка поставена в някои от разширителните слотове, най-често PCI или все по-често срещано да е интегрирана в чип на дънната платка.
VIDEO CARD - видео адаптерът (картата) е онази част от компютъра, която изпраща сигнали към монитора и така се изобразяват текст и графика.
LAN CARD и мрежи - (Local Area Network) cза да можете да свържете в мрежа два или повече компютъра Ви е необходима именно мрежова карта.
CASE или Кутия - кутията е онази част от системата, която побира в себе си всички останали компоненти.
POWER SUPPLY - захранващ блок.
FAN - COOLER - в превод вентилатор - охладител.

CPU или Процесор
CPU е съкращение от central processing unit - в превод Централно процесорно устройство. Процесорът изпълнява всички изчислeнения и обработки в един компютър, а тъй като в компютъра всичко ематематика, то тогава спокойно може да се каже, че процесорът е мозъкът на компютъра. Колкото по-бърз и качествен е един процесор - толкова по бърз е и компютъра. Скоростта на процесора се измерва в Hz (херц). Един херц е най-малката единица и затова скоростта на съвременните процесори обикновено е означена в MHz или GHz.
Като 1MHz =10000 Hz а 1GHz =1000 MHz. Тъй като Hz е единица за честота - трептене в секунда, може грубо да се каже, че един процесор с честота 1Hz е способен да изпълни една инструкция в секунда. Значи процесор с честота 2.4GHz може да изпълни.... 2.4x1000000 ... направете си сметката сами!Най-популярните марки процесори в момента са Intel”! и AMD”!

Кеш памет L1 и L2

Кеш паметта играе особено важна роля за производителността на процесора(CPU). Тя може в голяма степен да подобри ефективността на процесора(CPU), като му предоставя достъп до необходимите данни по-бързо, отколкото това прави обикновената оперативна памет(RAM).Чиповете на кеш паметта са не само по-бързи, но имат и по-бърза връзка с процесора(CPU).

Как работи кеш паметта?

Процесорът работи много по-ефективно, когато има по-бърз достъп до вече използвани данни и инструкции, или до „кеш паметта“. След като процесорът завърши това, над което е работил, той може да се обърне към нея, вместо към обикновената (и по-бавна) RAM памет, която се намира по-далеч и получаването на данни от нея изисква повече време.

Двата най-разпространени типа кеш-памет се означават като L1 (Level 1- ниво 1) и L2 (Level 2– ниво 2). Има и кеш-памет L3 (Level 3), но този вид не е много популярен. Въпреки, че в техническо отношение кеш-паметта е вид памет, в повечето случаи L1 и L2 са вградени в процесорния чип или в самата процесорна карта. Така че тя е по-скоро елемент на процесора, отколкото на паметта.

Всяко ниво на кеш паметта представлява отделна част памет и се третира от процесора независимо. По традиция кеш паметта L1 е по-малка от двете и се разполага в самия процесор, а L2 се разполага в непосредствена близост извън него.

Когато процесорът работи с няколко вида кеш памет, първо проверява кеш паметта L1, след това кеш L2 и накрая – основната памет. Реално кешът е прозрачен за процесора, тъй като CPU се обръща към RAM паметта чрез виртуални адреси, а кеш паметта използва своите механизми за да определи дали има съвпадение на даден адрес вътре в регистрите си. При съответствие на адрес кеш паметта подава данните към процесора, като обръщението към основната памет се прекратява.

Друга съществена разлика между кеш L1 и L2 е бързината, с която процесорът може да осъществява достъп до различните видове памет. Тъй като кеш паметта L1 е интегрирана във вътрешността на микропроцесора, тя обикновено работи със същата бързина, с каквато и централният процесор; така например при процесор с тактова честота 500 MHz, скоростта на връзката към кеш паметта L1 е също 500 MHz. Кеш паметта L2 се свързва при по-старите системи с процесора със същата скорост като на оперативната памет. Тази скорост се определя от „системната шина“ (system bus) на компютъра, което обикновено работи при 66, 100, 133 MHz, а при новите процесори Pentium 4 при 400, 533,667,800MHz.За Pentium EE 1067Mhz,а за Intel's Core 2 Quadro на 1333Mhz. Ако кеш паметта се намира в самия процесор или на процесорната платка, както е при повечето процесори Pentium II и Pentium III, връзката процесор-кеш L2 става през така наречената „задна шина“ (backside bus). Тази шина работи по-бързо от системната шина, но наполовина от скоростта на процесора. Това се нарича „съотношение 1:2“. Така при процесор Pentium III с тактова честота 500 MHz, скоростта на връзката процесор – кеш L2 е 250 MHz. При системи, при които кеш паметта L2 е вградена в самия чип, има съотношение 1:1 между скоростта на процесора и скоростта на връзката процесор – кеш L1.Вече всички производители Intel AMD и други вграждат L2 кеша в самия чип тъй като настоящите а и бъдещи процесори, са зависими до голяма степен от неговата скорост.Тоест при работа в режим 1:1 времето за зареждане от L2 е много по малко. При PentiumD моделите от серия 9хх L2 кеша е общ за двата процесора като по този начин се постига динамично разпределение на кеша от процесорните ядра, ако едното ядро е неактивно другото може да ползва целия обем L2.За Core 2 Quadro се използва подобна организация на кеша но разликата е че има 2 кеша от второ ниво тъй като общо са 4 ядра. Или получаваме следната конфигурация.L1 data-4x32KBytes за L1 Code-4x32KBytes и L2-2x4096Kbytes.

Още тук !

PGA, FCPGA , FCPGA2, Box и т.н.
Това са съкратените названия на различни видове корпуси на процесори и разположението на кристала в тях. Например FCPGA означава Flip Chip Pin Grid Array - в превод “Обърнат чип с решетъчно разположение на изводите”. Ако не сте специалист тези съкращения общо взето не ви интересуват, но се срещат в някои описания на процесорите, както и в ценовите листи на компютърните фирми. Ако сте решите да си сглобявате компютъра сами и не сте наясно с тези съкращения, питайте някой специалист точно какъв вид процесор да си вземете за дънната платка, която сте си избрали и дали ще е съвместим с нея.

MAIN BOARD или Дънна платка
Ако за процесора може да се каже, че е мозъкът на компютъра, то дънната платка е тялото. На дънната платка се монтират процесора, звуковата карта, видео картата и изобщо всички важни компоненти на компютъра. Голям процент от по-новите дънни платки са с директно монтирани (интегрирани) под формата на чипове звукови, мрежови и дори видео карти. Стандартните карти се инсталират в така наречените разширителни слотове на дънната платка. Реално няма никаква разлика между работата на интегрираните карти и на инсталираните в стандартни разширителни слотове.
От характеристиката на дънната платка зависи какъв процесор може да се сложи на нея, с какви възможности за разширение е, каква и колко памет може да използвате и още много други важни неща.

CHIPSET или Чипсет
Намира се на дънната платка и контролира скоростта на процесора, на шината , на паметта … В чипсета ( chipset – пр. схемен набор) е събран основният набор от контролери: на процесорната шина, на паметта, за вход и изход и т.н. Чипсета е нервната система на компютъра. Всяко едно действие, което трябва да се изпълни от процесора, е немислимо без него, той е връзката между процесора и останалите компоненти. Именно по тази причина избора на чипсет е от основно значение за работата на една компютърна система, като добрият избор дава възможност не само да се определят най-подходящите компоненти за момента, а и увеличава вариантите за бъдещо надграждане на системата. Ако нямате представа от тези неща – просто попитайте някои познат или фирмата, от където ще закупувате дънната си платка.

BIOS
BIOS ( basic input/output system) или основна входно/изходна система – това е връзката между софтуера и хардуера в компютърната система. За този термин можем просто да кажем, че е описание на драйвери на устройства, работещи заедно и реализиращи гореспоменатата връзка. В този смисъл BIOS-а не е хардуер, драйверите в него осигуряват основната функционалност на софтуера,който работи и има един и същ вид, независимо от използвания хардуер. Една част от BIOS-а се намира в чип, който представлява енергонезависима памет, достъпна само за четене, останалата част се състои от допълнителни драйвери и ROM чиповете на адаптерните карти.
BIOS-ът управлява и разпределя работата на устройствата в компютъра преди зареждането на операционната система и драйверите от твърдият диск. Ако BIOS-а го няма, компютърът няма да може да чете от твърдият диск, защото няма да знае какъв е и как да го управлява.

BUS или Шина
Шината представлява линейна магистрала от проводници за предаване на електрически сигнали, по която става преноса на данните в компютъра. Всяко устройство е свързано към някоя от шините ( от латинското omnibus – за всички), като чипсета изпълнява ролята на мост между отделните шини. Най-общо казано съществуват няколко типа шини :
а) процесорна FSB ( front-side bus ) - високоскоростна шина, използвана главно от процесора за предаване на информация;
б) AGP – специална шина за видео адаптери, високоскоростна 32-битова.
в) PCI шина ( peripheral component interconnect - свързване на периферни устройства ) – 32-битова, представена от PCI слотове, в които могат да се инсталират различни високоскоростни периферни устройства.
г) ISA – бавна 16-битова шина, присъства в много малка част от съвременните системи. Използва се за инсталиране на по-бавни периферни устройства.
Достъпът на устройствата към шината става чрез така наречените “слотове”.

SLOT или Слот
Слотовете са конектори разположени на дънната платка, в които се “напъхват” разширителните карти- видео, мрежови и др. (ако не са вградени на дъното). Съществуват различни стандарти слотове, като според техния стандарт се определя какви карти могат да се монтират на тях. Например AGP е слот, в който може да се монтира единствено видео карта. Ако разполагате с видео карта предназначена за слот PCI, тя не може да се постави в AGP слот и обратното.Най-често срещаните стандарти слотове за разширителни карти в съвременните компютри са : PCI, AGP, ISA и слотовете за памет SDRAM, DDR, RAMBUS.
Колкото повече на брой и по вид слотове имате на дънната си платка, толкова повече възможности ще имате за добавяне на разширителни карти. Например, ако имате дъно от тип MICRO ATX с два PCI слота и си закупите мрежова карта и модем, след време няма да можете да си добавите TV TUNNER например. Просто няма да имате свободен слот за да го “напъхате”.

Цокъл
Мястото, където се поставя процесора. Също, както при слотовете съществуват различни стандарти цокли. Ако Вашата дънна платка е с процесорен цокъл SOKET 370, което означава броя на изводите на процесора, няма да може да сложите друг тип процесор например INTEL P4, който е за SOKET 478. За това, ако искате да сглобите компютър и сте се спрели на някакъв вид процесор, трябва да подберете съвместима с него дънна платка. Най-често срещаните цокли са SOKET 370, SOKET 478, SOKET A и за по-старите системи SOKET 1 и SLOT A. Има и други по-стари стандарти, но те не се срещат в съвременните домашни системи.

RAM или Памет

Памет е най-общото название за RAM и много хора биха казали, че това определение е неправилно но, често срещано явление е когато Ви кажат “памет” във връзка с компютри да се има в предвид точно RAM паметта и по-точно системната памет или паметта на видео картата.
В превод RAM ( Random acces memory) означава - памет с произволен достъп. В нея се съхраняват части от изпълняващите се в момента програми с цел бързият им достъп и обработка от процесора. В момента най-често срещаните видове са: SDRAM, DDR, RAMBUS.
Пълното описание за начина на действие на RAM паметта и нейните разновидности е една много дълга тема, за която ако желаете може да прочетете в някое от специализираните издания. Тук ще кажем само, че колкото повече и по-бърза памет имате в компютъра - толкова по добре

HDD
Hard Disc Drive или Твърд диск – това е устройството, на което се записва информацията в компютъра: програми, драйвери, филми, MP3 и т.н. Информацията се записва на кръгли плочи направени от алуминий или друг материал, запечатани в специална обвивка. Плочите са твърди и от там и името на устройството: Hard - Твърд. Твърдият диск е енергонезависим, т.е. записаната информация се запазва и след изключването на компютъра (за разлика от RAM )

например). На твърдия диск е записана и операционната система Windows, Linux или друга. От обема на твърдият диск зависи колко информация ще може да съхранявате в компютъра си. Например само за инсталирането и нормалната работа на Windows XP и Office XP са Ви необходими около 1 GB дисково пространство заедно с така нареченият Swap file.

Механична част на твърдият диск

Може би най-важното нещо в механичната част, а и в целия твърд диск е плочата или по-скоро плочите. Те съдържат в себе си информацията която четем или записваме. Тяхната повърхност трябва да е перфектно гладка и перфектно чиста, самият хард диск се сглобява в специална стая с пречистен въздух, защото дори и най-малката прашинка може да повреди плочата. Изработват се от алумиева сплав или стъкло и се покриват от двете страни с магнитен слой – най-често кобалтова сплав. Всъщност стъклените плочи имат някои предимства, сред които са: по-голяма гладкост, по-голяма издръжливост на нагряване и други. Плочите се разполагат на специална ос и се задвижват от двигателче наречено шпиндел.

Шпинделът работи на 12V, а консумацията му при стартиране е с два до три пъти по-висока от нормалната. Той генерира голяма скорост, която трябва да се поддържа постоянна и стабилна. Специална система следи скоростта с голяма точност и постоянно я регулира. Скоростта на въртене обикновенно е 7200 RPM (revolutions per minute) тоест оборота в минута, като има модели достигащи 10000 или 15000 RPM. При хард дисковете използвани в мобилните компютри стойностите най-често са 4200, 5400 или 7200 RPM. По-ниската скорост на въртене води до по-бавна работа, но и до по-ниска консумирана мощност и по-ниско ниво на шума. Самото въртене предизвиква голямо триене с въздуха, а то от своя страна отделяне на значителна топлина. При по-бързите модели трябва да се помисли сериозно за охлаждането на твърдият диск или по-точно на неговата електроника.

Плоча на твърд диск, сектор, писта, клъстърПлочите са разделени на множество малки сектори. Най-често секторът съдържа 512 байта двоична информация. Тази информация включва: адрес на сектора, за да може да бъде намиран от главата на хард диска, един бит е отделен за информация дали сектора е дефектен, място където се записва самата информация и други. Съвкупност от няколко последователни сектора се нарича клъстър, а цяла окръжност от сектори – писта или пътечка. Клъстърите могат да са с различна големина (все числа, които се получават като степен на двойката), като най-малката е един сектор (две на нулева степен). Всеки един бит от информация създава около себе си локално магнитно поле, което трябва да е достатъчно слабо за да не взаимодейства с другата информация.

Плоча и глава на твърд диск (хард диск)Главите, използвани за четене и запис, обикновенно са два пъти повече от плочите (понеже плочата има две повърхности). При четене или запис те се доближават на разстояние няколко милионни от сантиметъра до повърхноста на плочата, а не я допира (ако главата допре плочата, се наблюдава явлението head crash – сблъсък на главата и плочата, това може да доведе до повреда и загуба на данни). Това което възпрепятства главите от допир до повърхноста на плочата е въздухът, който заобикаля плочата. И той също като нея се движи с огромна скорост. Ако въздушното налягане е много ниско може главите да се доближат прекалено много до плочата и да я допрат и надраскат. Макар че да изглежда така, твърдият диск не е вакумиран. Въздух навлиза през малък отвор, който се филтрира доста обстойно.

Понеже главите са много малки, те се закрепват върху плъзгач (slider), който има специален дизайн помагащ за точното им позициониране. Докато в миналото четящата и пишещата част от главата на хард дискът са били едно и също нещо, то в наши дни те са две отделни части закрепени на един и същ плъзгач. При записване на информация в даден бит, първоначално главата се позиционира над него и след това създава магнитно моле, което взаимодейства и променя магнитното поле на бита. Магнитното поле което създава главата се контролира чрез тока който минава през нейната намотка. При четене на даден бит, главата преобразува данните от магнитното поле на дадения бит в електрически импулс, който се изпраща за обработка към електрониката на твърдия диск. Има две възможни състояния: при завъртане на плочата да пристигне първо южния полюс или да пристигне първо северния полюс на магнитното поле.

Главата и плъзгачът се преместват много прецизно и много бързо от задвижващо рамо. Пътят който изминават е с формата на дъга – част от окръжност. Рамото може да измине пътят от единия край на плочата до шпиндела около 50 пъти за една секунда, като същевременно позиционира главата точно върху правилната пътечка. То се задвижда от малко електродинамично двигателче. Това двигателче се състои от неподвижен постоянен магнит с дъговидна форма и подвижен електромагнит, намиращ се в канала на постоянния магнит. При пускане на ток през бобината на електромагнита се създава магнитно поле, което взаимодейства с полето на постоянния магнит. Така бобината на електромагнита извършва дъговидно движение.

Когато плочата не се върти, тоест при изключване на компютъра или при спиране на захранването, е нужно главата да не падне върху плочата ами примерно да се премести на друго място. Има два подхода в тази насока – тя се позиционира или върху специално предназначена за това пътечка (писта) на плочата, където не се записва информация, или на място извън плочата. Това позициониране се нарича паркиране на главата. В миналото то се е правело от специална програма, която е трябвало да се стартира преди спиране на компютъра, но в днешните хард дискове това действие е напълно автоматизирано.

FDD
Флопи дисково устройство или флопи – средство за запаметяване на информация. За разлика от твърдия диск, тук информацията се записва на дискети ( гъвкави магнитни дискове ), които могат да бъдат с различен размер и капацитет. Когато видите надпис FDD 1.44 MB това означава : флопи дисково устройство работещо с дискети с капацитет 1.44 МВ, това са и стандартните устройства в наши дни. Флопи дисковото устройство се използва за пренасяне на малки по размер файлове и като устройство за системно инсталиране и конфигуриране.

Флопи-дисковото запомнящо устройство е изобретено от Alan Shugart през 1967 година. Първите такива устройства са имали дискети с диаметър цели 8 инча (снимката отляво). Излезли са на пазара през 1971 година. Дискети за тях са произвеждани и подобрявани от следните компании: IBM, Memorex, Shugart Associates и Burroughs Corporation.

През 1976 година Shugart Associates представя първото 5.25 инчово флопи-дисково устройство (снимката отдясно), а през 1978 година вече повече от 10 5.25 инчово флопи с махнат капаккомпании произвеждат такива устройства. Тези нови малки устройства много бързо изместват 8 инчовите флопита. Капацитетът им е бил 360KB (за сравнение днешните 3.5 инчови са с капацитет 1.44MB). През 1981 година 5.25 инчово флопи-дисково устройство е използвано в първият персонален компютър (PC) на IBM.

През 1984 година IBM представя двустранна флопи дискета с капацитет от 1.2MB, а през 1986 година използват 3.5 инчово микрофлопи в своят сгъваем лаптоп.

Познатото ни 3.5 инчово флопи с висока наситеност (1.44MB) е представено през 1987 година. Такова устройство е можело да се добавя и на по-стари персонални компютри.

3.5 инчово флопи-дисково устройствоПрез 1988 година компанията Brier Technology представя Flextra BR 3020 с капацитет 21.4MB, а по-късно през годината дори удвоява капацитета с устройството BR 3225. То е можело да чете и стандартни 3.5 инчови дискети.

В края на 80-те постепенно 5.25 инчовите флопи-дискови устройства спират да се ползват и в началото на 90-те те са напълно заместени от 3.5 инчовите.

През 1991 година компанията Insite Peripherals представя устройството Floptical. То използва инфрачервен светодиод за да разположи главите на точното място над повърхността на диска. Капацитетът е бил 21MB, като също е четяло и стандартни 3.5 инчови дискети.

През 1994 година Iomega представя така нареченото Zip Drive. В началото е предлагало капацитет от 100MB, по-късно 250MB и след това цели 750MB. Тъй като само някои нови компютри са се продавали със Zip Drive, то никога не е станало известно колкото стандартното флопи.

8 инчова, 5.25 инчова и 3.5 инчова дискетаПрез 1995 година е представено устройството SuperDisk Drive. Използвало е дискети LS-120 с капацитет 120MB. По-късно е ъпгрейднато на LS-240 с капацитет 240MB. Също е можело да чете и стандартни 1.44MB дискети.

През 1997 година Sony създава нещо като „флоптично” (floptical) устройство – Sony HiFD. То е с капацитет 150MB. Почти веднага след пускането си обаче е изтеглено от пазара заради някои проблеми в работата му. Премахването им се оказва не толкова лесна задача и пускането му отново на пазара се забя. Чак през 1998 година е вече в продажба, като дори е с увеличен капацитет – 200MB. До тогава обаче вече пазарът бил залят със други флопи-дискови устройства и то нямало голям успех.

През 1998 година излиза така нареченото UHD144 – произведено от Caleb Technology. То предоставяло 144МB пространство, като било и съвместимо с 1.44MB дискети. Било е по-бавно от своите конкуренти, но за сметка на това с по-евтини дискети.

USB флопиСъществуват флопи-дискови устройства използващи USB интерфейс за връзка, които са най-удобни за преносими компютри или за да се включат бързо и лесно към компютър без флопи. Тези USB флопита са станали за пръв път по-известни през 1998 година с излизането на Apple iMac, който е бил без флопи.

Постепенно флопи-дисковите устроства спират да се използват и се заменят от CD/DVD оптични устройства или различни устройства на базата на флаш памет – USB флаш памети, мемори карти и други.

CD-ROM, DVD-ROM, CD-R, CD-RW

Достъпът до данните на CD-ROM чрез компютър, е доста по-бърз от този при обикновена дискета и по-бавен от този при HDD.
CD-ROM drive – устройство четящо данни от CD дискове ( compact disc - оптични дискове, съдържащи информация в специален формат). Има различни видове формати за CD:
CD-R ( CD recordable - могат да се записват еднократно и да се четат многократно ), CD-I (CD interactive - формат за CD позволяващ съхранението на аудио, графика, движещо се видео, цифрови данни)
CD-G (CD graphics - формат включващ разширени графични възможности)
CD-ROM (CD read only memory - има същия формат като аудио CD и някои видео CD).
CD-RW ( CD rewritable – презаписваема технология, използваща различни дискове; всички CD-RW устройства могат да се използват за четене на CD-ROM, за запис върху CD-R, CD-RW )
DVD-ROM (digital versatile disc – цифров всестранен диск : дискове с висок капацитет, които могат да бъдат записвани и от двете страни. Предимството им е в голямата плътност на информацията, която може да се съхранява на тях, почти 28 бр. обикновени CD-та). DVD устройствата могат да четат DVD и стандартни CD- та , понеже те използват една и съща оптична технология. Основните стандарти за DVD са : DVD-Video и DVD-ROM. Разликата между тях е в това,че DVD-ROM диска позволява съхранението на информация, която ще се извлича от компютър, докато DVD-Video диска е предвиден само за видео и е предназначен за възпроизвеждане от DVD плеъри.

SOUND CARD
Ако слушате MP3, гледате филми или просто играете на Вашия компютър, звукът който чувате от колонките или слушалките се генерира от звуковата карта. Тя представлява платка поставена в някои от разширителните слотове, най-често PCI или все по-често срещано да е интегрирана в чип на дънната платка.
Съществува огромно разнообразие от звукови карти. От най-обикновените предназначени за домашна употреба възпроизвеждащи стерео ( двуканален ) звук или с 5.1 dolby digital възможности за озвучаване на домашно кино с подходящ комплект колонки до професионалните предназначени за миксиране на звук и работа в звукозаписни студиа.
Най-общо казано колкото по-скъпа и качествена е една звукова карта, толкова по-качествен и изчистен от шумове сигнал ще подава към колонките.

VIDEO CARD
Видео адаптерът (картата) е онази част от компютъра, която изпраща сигнали към монитора и така се изобразяват текст и графика. Видео картите могат да са отделни платки (разширителни), които се свързват за дънната платка чрез разширителен AGP или PCI слот, или пък чип вграден на дъното ( вградени). Основно видео картите се различават по тяхната производителност и размер на паметта. Интегрираните имат ниска цена, но и тяхната производителност е малка, а паметта им много рядко би могла да се ъпгрейтва. Разширителните карти осигуряват висока производителност и голям избор на памет. Съществува голямо разнообразие от видео карти, което позволява да направим най-добрия избор спрямо нашите нужди. Бихме могли да си изберем карта за офис работа, за игри, за обработка на графика. И тук е в сила правилото, че по-скъпите и качествени видео карти ни дават много по-качествено изображение и по-големи възможности. С тях игрите доставят огромно удоволствие, а обработката на изображения и графики е бързо и лесно.

LAN CARD и мрежи

За да можете да свържете в мрежа два или повече компютъра Ви е необходима именно мрежова карта. Тя се инсталира на разширителни слотове на дънната платка или е интегрирана в нея. Тук няма да се спираме на огромното разнообразие на мрежови карти, а само ще уточним, че най-често използваните за домашна употреба стандарти според типа на свързване и използваните кабели са:
- BNC - връзката между компютрите се реализира с кръгъл коаксиален кабел. Свързването на кабела към самата мрежова карта става посредством кръгли конектори. В двата края на мрежата е необходимо да бъдат поставени т.нар. терминатори. Те може да отпаднат при затворена кръгова мрежа. Тогава мрежовия кабел няма ясно изразени краища , а представлява кръг, в който са свързани компютрите. Този вид свързване е все по-рядко срещан заради трудната поддръжка на мрежата и значително по-бавния трафик между компютрите отколкото при UTP стандартите. Единственото и може би най-голямо предимство на този тип свързване е, че при свързване на повече от два компютъра не е необходимо допълнително устройство- HUB или SWITCH.
- UTP – свързването между компютрите се реализира с осем жилен кабел (тип телефонен). Връзката към мрежовите карти се осъществява с подобен на телефонен конектор RJ-45. При този вид свързване за повече от два компютъра е необходимо допълнително устройство- HUB или SWITCH. Предимствата на такава мрежа са лесната поддръжка и бързият трафик между компютрите достигащ до 1Gbit. Единственият недостатък е необходимостта от закупуване на допълнителни устройства при по- голяма мрежа, което оскъпява нейната стойност в зависимост от броя на компютрите. В момента на пазара може да се намерят такива устройства за връзка до пет компютъра на приблизителна цена около 20$.

CASE или Кутия
Кутията е онази част от системата, която побира в себе си всички останали компоненти. Тя представлява външният вид на компютъра. Може да се срещне под много наименования като : CASE, TOWER, ШАСИ и др. От нея до голяма степен зависи стабилната работа на системата и това какви части можем да включим в нея. Правилно проектираната кутия разпределя въздушния поток от вентилаторите в системата респективно охлаждането, а известно е,че колкото “по- студено” му е на един компютър, толкова по- добре. Нашият съвет е : не избирайте кутията само по външния вид, в повечето случай той е без никакво значение. По- важно е да изберете кутия с подходящо разположение на захранващия блок, достатъчно място за монтиране на компоненти и добър вътрешен дизайн.

POWER SUPPLY
Захранващ блок. Той служи като трансформатор и изправител на напрежение, като преобразува стандартното напрежение в мрежата ( 220-230V- 50Hz ) до необходимите волтажи за захранване на дънната платка, процесора и всички останали компоненти, които достигат до max 12V. Най-важната характеристика на захранващия блок е неговата мощност. Тя се измерва във ватове ( W ). Колкото по-мощно е едно захранване, толкова по-мощни и повече на брой компоненти могат да се включат в системата. Едни от най-големите “гладници“ в компютъра са процесорът и най-вече видео картата. Общо те могат да “лапат” над 180-200W. Това означава, че при захранване с мощност от 250W не остава почти нищо за останалите компоненти: твърд диск, оптично устройство, флопи, дънна платка и т.н. Съветът ни е : ако мислите да надграждате Вашата система в бъдеще, купете си кутия с по-мощно захранване 300-350W, защото покупката на самото захранване извън кутията струва почти двойно повече, отколкото ако се закупи заедно с нея.

FAN – COOLER

В превод вентилатор - охладител. Тук имаме предвид най-вече процесорният охладител. Той представлява алуминиева, медна или друг вид конструкция от охладителни ребра, прикрепена плътно върху процесора, предназначена да отнема топлината от него. Върху тази конструкция се закрепя активен- свързан към захранването вентилатор, който спомага този процес. В зависимост от различните процесори и техните температурни спецификации са необходими и различни охладители или по-просто казано не става да си вземете охладител за DURON 900 MHz и да го монтирате върху процесор INTEL P4. Не пренебрегвайте охладителя. Колкото по-добър и за съжаление по-скъп е той, толкова по-дълго и безпроблемно ще работи процесора. Единствения недостатък на активните охладители е шумът и вибрациите причинени от вентилатора. Ако това Ви притеснява може да се снабдите с по-качествен охладител, вентилатора на който е с два лагера от типа BALL BEARING и с по-ниски показатели за шум- децибели.

USB интерфейс (Universal Serial Bus)

USB интерфейсът
USB конектор е създаден през 1994 година от група компании: Intel, Compaq, Microsoft, Digital, IBM и Northern Telecom. Целта на USB е била да замести множеството портове намиращи се в задната част на компютъра.

Преди USB компютърните устройства предимно са се свързвали към серийния порт. Той предоставя доста ниска скорост на трансфер и освен това компютрите разполагали най-много с два такива порта. По-бързите устройства идвали със собсвена платка към която да се свържат със собствен кабел. Тогава не само че ще се заеме един от слотовете на дънната ви платка, но ще са ви нужни и специални драйвери.
Навигация

Всички тези неприятности довели до създаването на USB стандартът. Както се вижда от името му, той е направен за да бъде универсален. Чрез USB към един комютър могат да се свържат до 127 различни устройства едновременно. Интерфейсът поддържа hot swapping. Това означава че едно устройство може да бъде свързано към компютъра (или изключено от него) без да е нужно рестартиране на системата.

Списъкът на уредите които използват USB е безкраен: скенери, модеми, принтери, мишки, клавиатури, колонки, външни твърди дискове, флаш памети, джойстици, цифрови камери и много други. От 2008 г. насам се произвеждат по над 2 000 000 000 устройства годишно, използващи USB интерфейс.
USB конектори

Щом USB стандартът ще бъде универсален и ще се използва навсякъде, то неговите конектори трябва да са лесни за използване и издръжливи. Такива цели са си поставили Видове USB конекторисъздателите на USB и може да се каже че наистина са ги постигнали.

Почти невъзможно е USB устройство да се свърже погрешно. Ако конекторът е завъртян наобратно, няма начин той да бъде свързан. Единственото нещо което можем да кажем че не е много удобно е фактът че от пръв поглед не е ясно как трябва да завъртим USB конектора за да пасне и много често може да не уцелим правилната страна от първия път. Принципно би трябвало страната, на която е логото на USB, да е горната.

Не е нужна прекалено голяма сила за свързване или изваждане на USB конектора. След самото свързване към компютъра, операционната система веднага открива устройството и ви подканва да инсталирате неговите драйвери (освен ако вече не са инсталирани). Във всеки един момент от време можете да извадите устройството от порта, без да е нужно рестартиране на системата.

За разлика от много други стари портове и конектори, на които все им се чупят или изкривяват пинове или други техни части, то при USB няма такова нещо. Електрическите контакти тук са предпазени от специален пластмасов „език”. Освен това цялата конструкция е заобиколена от здрава метална обвивка. Конекторът е така проектиран че винаги когато мъжкия край се свързва към женския – първо металните им обвивки пасват, а след това електрическите им контакти се докосват.

USB конектори
Съществуват няколко вида USB конектора, като някои от тях са се появявали с развитието на USB. Първоначално създадените са наречени А и В. Стандартния USB А конектор има правоъгълна форма и най-често се използва за връзки които не се прекъсват често (примерно клавиатура и мишка). USB B има квадратна форма и най-често се използва при често свързване и изваждане на конектора. Освен А и В конектори се използват и други: Mini-A, Mini-B, Micro-A и Micro-B. Те умишлено са създадени с по-малък размер и се прилагат най-често при по-малки устройства: мобилни телефони, цифрови камери и други.

Как работи USB?

Когато компютърът се включи (или когато към него се включи USB устройство), той назначава адрес на всяко едно свързано USB устройство. Освен това той определя и какъв вид трансфер ще използва всяко от тях: interrupt, bulk или isochronous.

Режимът interrupt се използва от уреди изпращащи много малко информация – мишки, клавиатури и други. При трансфер от тип bulk се изпращат големи парчета информация, наречени пакети. Информацията се проверява за грешки. Примерно принтерът ползва bulk режим. Трансферът isochronous се ползва примерно при колонките. Тук не се проверява за грешки и информацията се изпраща и приема в реално време.

Компютърът следи каква част от максималната пропусквателна способност е заета и каква част е свободна. Ако 90% е заета от устройства с трансфер interrupt и isochronous, то повече не им се предоставя и останалите 10% остават за устройства в bulk режим.
Версии и спецификации на USB

USB 3.0 логоС времето USB се развива и променя и постепенно се появяват нови версии. Първоначално, още преди USB 1.0, са създадени USB 0.7, USB 0.8, USB 0.9, USB 0.99 и USB 1.0 RC (Release Candidate).
USB 1.0 – Официално е обявен през януари 1996 г. Максималната скорост на трансфер е 12Mbit/s.
USB 1.1 – Септември 1998 г. Същата скорост на трансфер и е поправен проблем свързан с работата на хъбове.
USB 2.0 – Април 2000 г. Максимална скорост от 480Mbit/s. Следват множество промени.
USB 3.0 – 17 ноември 2008 г. е готова спецификацията на USB 3.0. Голямо увеличаване на скоростта: около 5Gbit/s. И доста други промени. Уреди ползващи този интерфейс можем да очакваме през 2010 г.

USB хъб
Както казахме по-горе USB интерфейсът позволява едновременното свързването на 127 устройства към един компютър. Естествено няма да видите компютър със 127 USB порта. За да можете да използвате повече USB уреди, отколкото са USB портовете на вашия компютър, ви е нужен USB хъб.

Използването на USB хъбове е част от стандарта. Хъбът разполага с няколко USB порта и се свързва към компютъра. След това свързвате устройствата към портовете на хъба. При свързване на няколко USB хъба един след друг, можете да получите множество USB портове. Максимално позволения брой на хъбовете свързани последователно един след друг е 5 броя.

Някои хъбове имат собствено захранване. Те се използват когато повечето устройства които ще свързвате нямат собствено захранване (мишки, клавиатури, цифрови камери) и използват електрическата енергия идваща от USB порта (до 500mA на 5V). Това се прави за да не бъде претоварено компютърното захранване. Ако ще свързвате предимно принтери, скенери и други големи уреди имащи собствено захранване, тогава можете да използвате USB хъб без собствено захранване.

USB кабели

Максималната дължина на един USB кабел е 5 метра. Това ограничение е породено от друго ограничение – максимално закъснение от 1500 ns. Ако за това време устройството не отговори, то комютъра счита че информацията е изгубена. Според спецификациите на USB 2.0 закъснението по кабела трябва да е под 5.2 ns на метър. Възможно е свързване на до 5 хъба последователно с общо 6 кабела по 5 метра, което прави около 30 метра максимална дължина.

Използват се четири отделни кабела затворени в една обвивка. Първият носи напрежението +5V, вторият и третият носят информацията, а четвъртият е маса.