Адекватен начин за възприемане на себе си и света, на себе си в света, на света в себе си, бих казала. Абстрактно и силно поетично, следователно търпи тълкувания.<3

Още от древността хората вярвали, че изричайки дадени имена/думи, те ще се материализират пред очите им. Но защо силата да се крие само в изнесения глас? Няма да развивам теории по квантова физика, нито ще споменавам разните религиозни вярвания за силата на ума и самовнушението/вярата. И все пак, не е ли истина, всеки гледа към света (и себе си!) през собствените си очи, докосва със своите пръсти, осезава, вкусва, чува... А светът е мрежа от микрокосмоси, пресичащи териториите си, но говорещи на различни езици и притежаващи различни усещания, дефиниции, звуци и думи, които се пречупват между световете.

Аз не съм в ничий сън, не съществувам в ничия представа, аз съм такава, каквато се измисля, каквато се усещам. В страничните съзнания бродят стотици, хиляди мои проекции, които присъстват, оформят се, съществуват с речева, портретна, психологическа характеристики, мотивация и цел, измислени и изтълкувани от автора им.
//харесва ми идеята за човека-творец, да (щях да продължа, но ми играе скролът)