27.
Седя в ъгъла на стаята си, откъсната от целия свят и потънала в мисли. Спомням си как преди два часа минавах сама през зловещия парк и потръпвам, нощта е толкова тъмна, преди луната да се появи. Затварям очи и се връщам назад във времето, отново и отново превъртам в главата си кадри от приказката, НАШАТА недовършена приказка. Опитвам се да анализирам любовта ни.... какво се е случило с нея? Не е изчезнала, не е и намаляла..но се е променила. Може би е станала по-силна... моята любов към него е като... като дете, растящо и развиващо се все повече и повече вътре в мен... А всички деца рано или късно, нарочно или не, но нараняват родителите си... така и моята любов, към която съм привързана толкова много, за която мисля и се грижа непрекъснато... ме наранява, с малката си ръчичка бърка във вътрешностите ми и ме кара да плача. И колкото повече храниш едно дете, толкова по-голямо става то, точно както и любовта ми към момчето ми... сега осъзнавам колко страшно е за един родител да осъзнае, че нещо застрашава детето му, че нещо може да се случи.. Аз не успях да опазя любовта си... тя още съществува, дори е по-силна от всякога.. но не е до мен. А не е ли до мен, усещам само моите чувства, както родителя не усеща детето, когато то не е до него...