918.
Монотонният глас на учителката ме кара да не внимавам и отново да потъвам в мрачните си мисли. Тишината в стаята е рядко явление, също като моето спокойно състояние... Защо съм спокойна? Защото знам, че нищо не зависи от мен? Защото знам, че трябва тихо и безропотно да продължа напред, тъпчейки собствената си болка и самота? Защото знам, че нещата ще се оправят рано или късно? Не... спокойна съм, защото знам, че няма смисъл. Няма смисъл да съжалявам и да се обвинявам, няма смисъл да плача, няма смисъл дори да мисля за това. Обръщам поглед към решетката на прозореца и си задавам въпрос без отговор - кой затвор е по-жесток, тъмна мрачна килия със същата решетка на малкото прозорче, или душата, заключена между стените на собствените си спомени и мисли... Може ли да се сравния психичния ужас с физическия - мъката, болката, терзанията, душевните стонове?! Аз мисля, че не могат... Гледам как облаците зад решетката бавно продължават пътя си, така светли и безгрижни... и осъзнавам, че вътре в мен вече съм се примирила със всичко - приела съм съдбата си и ще продължа да вървя по пътя към нищото - все пак нали не крайната точка, а пътят е истински важен...