919.
Тъмна зимна вечер, толкова различна от стаята, която разглеждам с престорен интерес. Светлините на балната зала придават празнично настроение и хармония, дори във въздуха се усеща радостта, бликаща от всичко, присъстващо тук. Хвърлям бърз поглед към хората, всички са толкова прекрасни с блестящите си маски и костюми. Въздъхвам, опитвайки се да задържа нелепата усмивка върху устните си. Всичко е толкова просто и в същото време толкова сложно и объркано... Иска ми се да можех да сложа маска и на душата си, за да не мога постоянно да виждам колко е наранена. Искам да облека балната си рокля и да мога да забравя поне за миг коя съм аз и какъв е светът около мен. Иска ми се като със замах от вълшебна пръчица да изтрия всичко от паметта си и да започна всичко наново... И ето, идва моментът, в който всички трябва да свалим маските си и да покажем истинските си лица... Махам парчето пластмаса от главата си, но не чувствам облекчение. Аз все още нося маска, маска, че съм добре, че живея, че не ме боли... Длъжна съм да я нося, защото истината боли дори повече от времето. Не искам другите да видят истинското ми състояние, истинската мен - изпочупена, слаба и загубила надежда за живота...Кой си мисли, че сърцето ми може още да се счупи? А може ли... може ли да му отговоря, преди да е попитал? Не, сърцето ми не може да се счупи...не защото съм силна или безсърдечна...просто то никога не е било цяло. И любовта е драма..., но любовта е и живот, и точно поради тази причина ТРЯБВА да изживея всичко това.