920.
Спирам музиката и излизам на терасата. Гледам улицата неподвижно няколко минути, докато не се осмеля да взема якето си и да хлопна входната врата. Въздухът навън е толкова чист и пронизващ вътрешностите ми със студенината си... Вдигам глава и поглеждам белите снежинки, леко падащи върху главата ми. Вадя кутията и паля поредната цигара за днес...започвам да прекалявам. С цигарите, с притесненията, с безсънните нощи, с всичко. Трябва да се спра, мисля си аз, гледайки как гъстия дим излиза от устата ми и се разпилява в студения въздух. Трябва, но мога ли? Може ли човек, който обича, просто да спре, може ли любящо сърце изведнъж да спре да бие? Може ли... може ли светът да се промени за части от секундата? През главата ми преминават зловещи спомени - автобус, липса и няколко тихи думи... От очите ми отново бликват горещи сълзи, смесващи се със ледения сняг върху лицето ми. Да, може, може всичко да се промени по-бързо, отколкото можем дори да си представим... Той каза, че това е началото на края.. какво, ако наистина е така, какво, ако краят все пак съществува? Цигарата изпада от премръзналите ми пръсти, но аз нямам сили да се наведа. Нямам сили да приема и тази истина. Не, той не е прав, любовта ни няма да има край... Обръщам се и тръгвам към вкъщи, чудейки се кого заблуждавам - другите, които не ги интересува, или крещящата си душа, молеща за прошка, без дори да е виновна...